Кристина Скай - Перлата на любовта

Поклати глава, загледан в пребледнелите й страни. Тази жена е невероятна! Спасил я бе от нахалния негодник, търговеца на въглища, а за благодарност тя го нападна като дива котка!

А сега и това!

Какво от това? — дочу някакъв вътрешен глас.

Защо ще те допуска отново в живота си с отворени обятия? Ти знаеше какво вършиш, когато напускаше Макао. Чудесно знаеше и защо го правиш.

Можеше да се върнеш поне веднъж през всичките тези години. Можеше да намериш някого, по когото да изпратиш писмо и да се погрижиш тя да го получи.

Морлънд се намръщи.

Не бе направил нито едно от тези неща, разбира се.

Първо го сполетя болестта на баща му. После войната и всички неприятности с брат му и именията. Просто не му оставаше време и възможност за…

Лъжец.

Този път Морлънд не се възпротиви на подигравателния глас. Защото всичко бе вярно, разбира се. Спираше го страхът и ужасът, че ако я види отново, вече никога не ще може да замине…

Погледна надолу и видя, че пръстите му все още стискаха меките като кадифе китки на Чеси. И несъзнателно изписваха меки кръгове върху кожата й.

Мили Боже, нима е изгубил разсъдъка си?

Нима лудостта го завладяваше отново? Мърморейки ядосано, Морлънд пъхна обратно ръката й под завивката и скочи на крака.

Какво му ставаше? Та това бе просто Чеси. Чеси! Непохватната, слънчевата, напълно непредсказуема дъщеря на един стар и очарователен приятел.

Ала Морлънд не бе в състояние да откъсне очи от бледото чело, от черните дъги на миглите, засенчващи очите й.

От леките движения на гърдите й, едва загатнати под безформената рокля. Господи, тези гърди…

Все още помнеше нощта, когато я целуна за първи път и усети тяхната гъвкава, едва оформена заобленост.

Нощта, когато едва се удържа да не предприеме нещо повече от една целувка…

Морлънд ядно изруга и тръгна към вратата. Трябваше да направи и невъзможното, за да я забрави! Иначе отново щеше да се нахвърли да я целува, все едно дали е в съзнание, или не.

И само Бог знаеше какво би сторил след това.

— О, небеса!

Кухнята бе точно толкова отчайваща, колкото Морлънд очакваше. Едната стена бе заета от стара готварска печка, покрита със сажди, а по пода бяха разхвърляни празни дървени щайги.

Морлънд ги разрита и отвори първия шкаф, до който успя да се добере. Една мишка изскочи и се шмугна в тъмнината.

Е, поне брашно имаше. Цяло чудо, но изглеждаше недокоснато от гризачите, както и от всички други неканени гости, които вероятно обитаваха помещението.

Морлънд бързо прегледа останалите шкафове и малкия килер.

Нямаше кой знае какво. Но не бе чак толкова страшно.

Странна усмивка заигра по устните му, когато запретна ръкави и оголи бронзовите си ръце. Нахвърли върху масата оскъдните количества продукти и се зае да разбива мляко с брашно в нащърбена глинена купа.

В Бадахос бе далече по-зле, спомни си мрачно. На Пиренейския полуостров се бе научил не само да се сражава. Осигуряването на храна бе почти толкова важно, колкото и боят.

Морлънд се бе заклел хората му да оцелеят и се грижеше за това.

Чак до Саламанка…

И сега, докато приготвяше нещо за ядене в сенчестата кухня с побелели от брашното ръце, той чу далечния грохот на френската артилерия. Отново долови острия мирис на напечена от слънцето пшеница и уханието на пресен хляб, издигащи се над огньовете в Испания.

Най-ярко обаче бе усещането за глад, глад, от който стомахът ти се свива и гърчи от болка. А топлината и съзнанието бавно те напускат.

Ръцете му се отпуснаха неподвижни до нащърбения глинен съд.

Много време изтече от Саламанка. Но явно не достатъчно.

Защото все още го преследваха спомените от дългите, горчиви седмици, които силно желаеше да забрави. Ала знаеше, че никога не ще успее.

Той стисна зъби. Намръщи се и продължи заниманието си, когато в кухнята влезе Суидин, прегънат на две под огромна торба с покупки.

— А, чудесно. — Морлънд му помогна да стовари торбата на прашния шкаф. — Мис Камърън е още горе. Ако си така добър да ми намериш един тиган и да запалиш това жалко подобие на печка, аз ще се кача да видя как е…

В същия момент леко шумолене ги накара да се обърнат.

Бледа и залитаща, Франческа стоеше в рамката на вратата към задното стълбище.

— Чеси! — извикаха едновременно и двамата.

— Няма защо да крещите. Чувствам се много по-добре. И няма да откажа чаша чай. — Тя бавно се запъти към дългата дървена маса срещу печката и се отпусна на разнебитения стол.