Кристина Скай - Индия

Индия потисна усмивката си, докато баба й се оглеждаше с царствен вид наоколо. Леглото беше отрупано с възглавници, а книгите стояха на една ръка разстояние върху близката масичка. От двете страни на прозорците със снежнобели завеси, в красиви рамки, висяха репродукции на дворцовите градини във Версай.

Херцогинята кимна одобрително.

— Много хубаво. Да, ще трябва да останеш тук още известно време, Индия. Ще идвам да те виждам всеки ден, разбира се. Както впрочем и несръчният ти брат. — Хвърли неодобрителен поглед към внука си. — Естествено само тогава, когато не е на една или друга тайна мисия.

Някой външен човек можеше да помисли, че е необосновано критична; Индия обаче беше свикнала с този стар спор помежду им и само се усмихна. А след това се опита да прикрие прозявката си, на което баба й изсумтя.

— Доста си преживяла, момичето ми, както виждам. Тръгвам си и ще отведа със себе си и брат ти. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, изпрати някой да ми каже.

— Благодаря — отвърна доста тихо младата жена.

Всъщност едвам държеше очите си отворени. Когато баба й и брат й напуснаха стаята, тя вече бе наместила глава върху възглавницата.

Присвила очи, херцогинята стоеше изпъната като струна във файтона, който ги носеше из слънчевите улици.

— Е, бабо?

— „Е“ какво, момчето ми? Да не мислиш, че съм разкрила някаква мистерия?

— Просто се чудя защо си се замислила така?

— Хм! — Възрастната жена въртеше неуморно дръжката на сребърния си бастун. — Тук има нещо, което не разбирам. Нещо странно.

Иън стисна зъби.

— Какво имаш предвид, бабо? Да не искаш да кажеш, че Торнуд е пристъпил линията на благоприличието с Индия? В такъв случай, кълна се в Бога, ще…

Херцогинята махна нетърпеливо с ръка.

— Не, не, той беше студен като шотландска сьомга. И точно това ме притеснява. Всеки нормален мъж, в чиито вени тече гореща кръв, щеше да се почувства поне малко притеснен от присъствието на сестра ти в дома му. Това момиче е истинска красавица, а ако човек гледа нейния домакин, ще рече, че е бил затворен в едно помещение със старица като мен.

Лейди Деламиър се намръщи и погледна през прозореца, към дима, който се издигаше от комините и се виеше над керемидените покриви.

— Не, в цялата тази работа има нещо доста странно, помни ми думите. И аз възнамерявам твърдо да открия какво е то.

Следващите два дни преминаха бавно. Индия редуваше почивката с четене на книжки на буйната компания на децата, които очевидно не бяха способни да стигнат до съгласие по какъвто и да било въпрос. Ако Алексис искаше поезия, Мариан и Андрю желаеха приключенски роман. Ако Андрю искаше история, двете му сестри пожелаваха поезия. Ако Алексис помолеше за „Спящата красавица“, тогава пък другите двама припираха за последната творба на сър Уолтър Скот. Младата жена нямаше опит с деца, но откри, че компанията на поверениците на Торн й доставя огромно удоволствие. Те бяха искрени, неуморно любопитни и способни и тримата да допускат същите гафове, които често се страхуваше да не направи и тя самата.

Междувременно лекарят идваше всеки ден, както бе обещал. От своя страна графът продължаваше да бъде безкрайно приятен, но резервиран домакин. И именно тази любезност — и резервираност — караха гърлото на младата жена да пресъхва и очите й да горят от сдържаните сълзи след всяка среща. След бурната им среща на стълбището, в погледа на Торн не бе съзряла нищо повече от вежливост. Понякога й се струваше, че дори физически изглеждаше по-различен. Като че ли бе изчезнал всякакъв намек за емоции и страст и от време на време Индия се питаше дали буйният им сблъсък не бе плод единствено на нейната фантазия.

С всеки следващ час я обхващаше все по-отчаяно желание да се махне от дома му. На втората нощ, когато старите й сънища се върнаха с разтърсваща сила, тя разбра, че не можеше да отлага повече тръгването си.

Бягаше като обезумяла.

Преследваха я коне, наобикаляха я от всички страни, цвилеха диво из побъркания град. Надалеч се чуваше гърмът на топовете на Наполеон, наредени шест на един срещу войските на Уелингтън. Ранените вече започваха да прииждат в Брюксел, бледи и изтощени, покрити с барут, прах и чернилка. Не бяха многословни, но и не беше нужно. В очите им имаше прекалено много думи, които носеха в себе си ужаса от бойното поле.

Мъжът, когото Индия чакаше, не се появяваше. След като в продължение на дълги часове бе помагала на ранените, налягали в импровизирани палатки, младата жена най-после се бе прибрала и се бе свила на пейката край малкия прозорец, от който се виждаше една от най-оживените улици. И тук бе заспала.