Кристина Скай - Индия

— Би било истинско чудо, ако тези нещастни деца си спомнят нещо — отвърна мрачно Херингтън. — В крайна сметка те откриха по-късно, че родителите им са мъртви.

— Страхувам се, че те са последният ни шанс. Засега никой от моите източници в Дувър и Льо Авр не е успял да ни помогне. Които и да са тези хора, те са смущаващо умни.

Джеймс поклати глава.

— Може да се окаже опасно за децата.

— Мислиш ли, че това не ми е ясно? — Торн стовари кожените чанти върху една стара маса от борово дърво. — В крайна сметка те са мои повереници. Младият Греъм бе най-добрият ми приятел. Отиде във въпросната ферма без мен.

— Не си можел да знаеш, че…

— Че ще го проследят и убият, и то заедно със съпругата му ли? — Девлин привърши с пълненето на чантите и закопча каишката. — Един от куршумите в тялото му е бил предназначен за мен, Херингтън. Ако бях с него, бих могъл да усмиря неспирните му опити да направи връзката между отделните детайли. Сега той е мъртъв, а аз никога няма да мога да си го простя.

Събеседникът му въздъхна.

— Кога ще се върнеш?

— Един Господ знае. Уелингтън ми е направил цял списък с имена, които трябва да проверя в Дувър. Ако се появят затруднения ще трябва да прекося Ламанша и да отида във Франция.

— Нима най-после си на път да разбереш кой върти нещата тук в Лондон?

Торн направи рязък жест с ръка.

— По-добре да не знаеш, Херингтън.

— Разбира се — отвърна другият и поруменя леко. — Не исках да прозвучи нахално…

— Въпросът ти е напълно естествен. Ще ме разбереш обаче, ако не ти кажа нищо повече. Поне не още. Има прекалено много празнини.

Дев се обърна. В същия момент на вратата се почука. Той побърза да влезе в килерчето под стълбата. Херингтън отвори вратата, зад която се появи смутен Чилтън.

— Един човек желае да говори с вас, милорд. Настоява, казано по-точно. Това е братът на младата дама — добави задъхано той.

— Чудесно, Чилтън. Идвам веднага. Покани госта в жълтия салон.

След излизането на иконома, Торнуд се появи от скривалището си.

— Значи Иън Деламиър е горе, така ли? — По лицето му премина усмивка. — Какво не бих дал да можех да му кажа истината. Той би могъл да бъде прекрасен съюзник в цялата тази работа. Но за подобно нещо, разбира се, и дума не може да става.

Херингтън се намръщи.

— И оставяш на мен да се справя с един раздразнен брат?

Девлин метна кожените чанти през рамо.

— Страхувам се, че нямам друг избор, Джеймс. Иън е твърдоглав, но е почтен. Сигурен съм, че ще успееш да се справиш с него. Всичко, което си направил досега, е извършено блестящо.

— Доверието ти в мен ме ласкае — отвърна по-скоро мрачно другият. — Но се съмнявам, че ще мога да заблуждавам още дълго децата. Мозъците им са остри като бръснач, също като на Греъм. Колко жалко. — Херингтън сподави дълбока въздишка. — Надявам се само лорд Деламиър да не реши да пусне в употреба някое от екзотичните си бойни изкуства преди да съм успял да обясня какво се е случило със сестра му.

— Дявол да го вземе, Торнуд, дай ми отговор! Сестра ми тук ли е или не?

Лорд Иън Деламиър стоеше намръщен в залетия от слънцето салон. Бе стиснал юмруци; широките му рамене изпъваха безупречно ушитата от синьо сукно куртка.

— Да, тук е. — „Граф Торнуд“ опитваше да скрие смущението си. — Точно се готвех да ти изпратя няколко думи, за да те уведомя.

— Дяволски много време ти беше нужно да го направиш, Торнуд. Искам да знам какво прави в твоя дом сестра ми.

— Възстановява се от огнестрелната си рана, така се случи.

— Мили Боже, да не би да се шегуваш?

— Ще ми се да се шегувах. Снощи я изпращах до вас, когато ни нападнаха двама нехранимайковци.

— Изпращал си я до нас ли? Какво е правила тук снощи?

Джеймс, който се чувстваше доста неудобно в ролята си на Девлин Карлайл, прекара ръка през тъмните си коси.

— Това е доста дълга история. Седни да пийнем по чаша бренди, докато аз… ъъъ, ти обясня всичко.

— Не си прави труда за брендито — отвърна сопнато братът на Индия. — Единственото, което ме интересува, е да чуя обяснението ти. Всъщност, по-добре да минем и без него. Искам да бъда сигурен, че сестра ми е добре.

— Разбира се — отвърна Херингтън, опитвайки се да скрие облекчението си. — Лекарят мина да я види вече два пъти днес. Раната е чиста, куршумът бе изваден безпроблемно.

— Слава Богу. — Но веднага се намръщи. — Ще й насиня гърба заради този луд епизод. Трябва да разбере, че Лондон не е пустошта в Норфолк. Не може да прави каквото й хрумне.