Кристина Скай - Индия

Индия притвори клепачи, леко замаяна. От сгорещеното му тяло се носеше лека миризма. „Кожа — реши тя. — Естествена кожа.“

— Какво правиш? — изпъшка Торнуд.

— Концентрирам се. Когато човек не може да забрави, единственото, което може да стори, е да опита да си спомни. — Засмя се остро. — Изглежда дори прекалявам със спомените. — Пое си дълбоко въздух. — Кожа, бренди и още нещо.

Младият мъж се изкашля.

— Време е да се връщаш горе.

Съпругата му замръзна на място. Едната й ръка се вдигна към белега на челюстта му.

— Болеше ли? — попита едва чуто тя.

Тялото му се напрегна. След миг Девлин повдигна рамене.

Спомените нахлуха като порой в съзнанието на Индия. С тях се появи желание, толкова силно, че й причиняваше болка. Притисна се към мъжа до себе си и целуна нежно малкия сребрист белег.

— Недей.

Този път гласът на Торнуд прозвуча дрезгаво. Безразличието му се бе изпарило, а с него — и по-голямата част от самообладанието и самоконтрола. Не й убягна болезнената нотка в тона му. Както и напрежението и надигащото се желание.

Нещо тъмно и диво, някакъв инстинкт, изпълнен със спомени и загуба, я накара да се надигне на пръсти. Бавно, внимателно прокара пръст по заключените му устни.

Стоманената му длан се впи в китката й.

— Край. Връщаш се в леглото.

— В леглото? Това звучи… интригуващо.

Разтвори уста и облиза с език долната си устна.

Младият мъж изруга, сграбчи я ядосано в обятията си и я понесе нагоре по тесните, тъмни стълби. Неговият гняв се предаде по индукция и на нея, пробуди неукротимата гордост на рода Деламиър, която изискваше от нея да проникне през дебелите стени на неговата забрава.

Това, разбира се, бе опасно. Индия Деламиър обаче от край време имаше слабост към опасностите.

Тя вдигна глава и се вгледа в здраво стиснатите челюсти на Торн. Предпазливо прокара длан по раменете му и вплете пръсти в косите му.

Девлин стисна зъби.

Съпругата му, изпълнена с копнеж, долепи устни до врата му.

Младият мъж настръхна, изпсува.

— Това няма да има ефект, да знаеш.

— Няма ли? Нищо ли не си спомняш, Дев? — Гласът й прозвуча ниско от желание. — Дори последната нощ в Брюксел? Беше пълнолуние, розите бяха разцъфнали. От една бреза се носеше песента на славей и ние поспряхме да послушаме. — Засмя се дрезгаво. — Само че слушането не беше краят на нощта, нали?

— Недей. — Вената на врата му пулсираше бясно. — Няма да успееш.

— Така ли, Дев? — прошепна Индия.

И тя се приближи още два сантиметра по-близо. Бузата й погали вдлъбнатината на шията му, настръхналите й зърна се потъркаха в меката ленена тъкан на снежнобялата му риза.

— Не може да се надяваш да постигнеш нещо с това, по дяволите.

— Спомни си, Дев. Спомни си аромата на розите. Спомни си нежния ветрец и звуците на носещия се отдалеч валс. Спомни си мен.

— Нима не разбираш?

Сега вече бе изкачил стълбите. Отвори с ритник вратата на стаята й. И тогава застина, вгледан в нея.

Поглъщаше я с поглед.

— Ти си пълна глупачка. Всеки друг мъж би те хвърлил на леглото и би потърсил наслада между белите ти бедра.

— А вие какво бихте направили, лорд Торнуд?

Младият мъж сведе поглед и очите му потъмняха. Тъмнорозовото връхче на едната й гърда беше само на сантиметри от дланта му, мамещо изпод батистената й рокля.

— Може би аз не съм по-различен — отвърна дрезгаво той. — Може би дори съм доста по-лош от останалите.

Запъти се към леглото, постави я върху него и я последва, като я затисна под тялото си и напъха коляно дълбоко между краката й, докато полата й се вдигна чак до горния край на пищните й бедра.

Очите му я изгаряха.

— Сега не носиш панталони под полата си, миледи. Можех да те съблека само с един жест. И тогава, още преди да проникна там, където ми е мястото, вече щеше да бъдеш задъхана и влажна. Тази мисъл плаши ли те?

Нещо се появи в погледа й, но почти веднага изчезна.

— Да — отвърна бавно тя. — Но това плаши също така и теб. Усещам го по треперенето на ръцете ти. Ти ме желаеш, Девлин Карлайл, и това те плаши до смърт. Искам да знам защо.

— Не се надявай да разбереш, а аз съм глупак, щом в момента все още съм тук.

— Откъде знаеш на какво се надявам?

Гърдите й бяха топли и закръглени, притиснати към широката му гръд. Косата й се бе разпиляла в златисточервеникав облак върху възглавницата.

— Не знам. Това е проблемът, нали така? Всичко си е отишло, всяка следа от общото ни минало. И докато не приемеш този факт, лейди Деламиър…