Кристина Скай - Индия

Пръстите на младата жена увиваха и развиваха крайчето на чаршафа.

— Не се мръщи, Иън.

— Така ли правех? Много съжалявам.

— Откъде да започна? — рече най-после тя. — Това беше Дев, разбира се. То се случи, когато бях в Брюксел; изведнъж всичко излезе изпод контрола ми. Исках да ти кажа, но ти все отсъстваше за една или друга мисия. А после дойде Ватерло. — Погледът й беше вперен във вратата. — Когато всичко свърши и аз разбрах, че съм го изгубила, не можех да понеса да говоря за това. Може би вярвах, че ако не изрека словата, те няма да се осъществят и някой ден той може да се върне при мен.

Сърцето на брат й се сви при вида на облените й в сълзи бузи.

— И ето, сега той се върна, но това не променя нищо. Той е забравил всичко, Иън. Все едно че е непознат. Това е непоносимо.

Гласът й секна. Младият мъж се приведе и допря челото си в нейното. Прокара нежно длан по бузата й.

— Това не може да продължи вечно, Индия. Спомените му ще се върнат.

— Възможно е — прошепна тя. — Но как да изтърпя очакването? Как да понеса да го гледам в очите и в тях да виждам само безразличния поглед на непознат човек? И то след всичко, което бяхме един за друг? — Дъхът й излезе на пресекулки. Тя обърса несръчно бузите си. — А сега ще си помислиш, че съм истинско нещастие, задето изцапах така красивата ти куртка.

Прокара длан по великолепно скроената дреха. Брат й обаче изсумтя звучно.

— Нищо такова не си. Мъжкарана и палавница — да, но не и нещастие. — Тогава усмивката му изчезна. — А колкото до Торнуд, мисля, че ще трябва да се научиш да чакаш. Той се върна при теб жив и здрав, поне телом. Можем само да се молим паметта му също да се върне. А сега — додаде сериозно той, — искам да знам какво точно правеше снощи из улиците и как, за Бога, успя да се забъркаш с онези гангстери, така че да те прострелят.

— Трябваше да го видя, Иън. Не можех да понеса да се сблъскаме сред тълпата непознати пред „Бритиш Мюзиъм“ или в някоя претъпкана бална зала. Оказа се по-лошо, отколкото си го представях. В очите му нямаше нищо, нищо не изразяваше и лицето му. Мислех, че смъртта му ме е съсипала, но това е… това е дори още по-страшно. — Пръстите й стиснаха несъзнателно чаршафа. — Знам, че имам нужда от покой до зарастване на раната, но ми е непоносимо да стоя тук и да го виждам такъв.

Брат й се намръщи.

— Не би трябвало да ставаш още няколко дни.

— Ще се справя — отвърна мрачно младата жена. — Трябва.

— Няма съмнение, че ще опиташ, но аз не мога да ти го позволя. Колкото и необичайно да е, трябва да останеш тук дотогава, докато лекарят не разреши да се пътуваш.

— Но…

— Никакво „но“. Нужно ти е време, за да възвърнеш силите си. Договорихме ли се?

Индия сподави протеста си.

— Индия?

— Не се тревожи, Иън. Няма да направя нищо необмислено.

Брат й се усмихна леко.

— Каза съвсем същото в деня, в който реши да скочиш от хамбара с чифт копринени крила. Струва ми се искаше да видиш дали можеш да летиш.

Младата жена се усмихна при този спомен.

— Е, така поне получих отговор. Слава Богу счупих само едната си ръка, когато се приземих върху купчината сено.

Младият мъж я погледна с обич.

— Второто ти име винаги е било „безразсъдност“. Понякога ми се струва, че това е проклятието на всички Деламиър. — Въздъхна. — Единственото, за което те моля, е да бъдеш внимателна.

— Ще опитам. — Индия докосна ръката му. — Почти се страхувам да попитам какво ще каже за всичко това баба.

Иън завъртя очи.

— По-добре не питай. Подозирам, че ще бъдеш посетена и от нея по-късно днес следобед. Тя възнамерява да разбере дали графът е роднина на Хампшърските Карлайлови. Определя ги като ужасни и цинични и заяви, че ако види у него някаква прилика с тях, лично ще те отведе у дома.

— Има ли човек в Англия, когото баба да не познава? — възкликна възхитено младата жена.

— Няма такъв сред хората от значение — донесе се звучно откъм вратата.

И след това се появи самата херцогиня със сребърен бастун в ръка, изправила гръбнак, без да отделя поглед от своята внучка. Иън премести един стол до леглото и й помогна да седне.

— Изключително необичайно и извън реда на нещата — започна без предисловия възрастната жена. — Дори за семейство като нашето, което не знае какво означават тези думи. Добре ли се чувстваш?

Индия кимна.

Херцогинята не изглеждаше особено убедена.

— Говорих с въпросния лекар на Торнуд. Той ме увери, че раната е чиста и след няколко дни ще можеш да си тръгнеш. Междувременно настоява, че най-добре за теб е да останеш тук. Предполагам ще трябва да се съглася с него. — Изкашля се. — Запознах се дори с трите деца. Странно наистина, ако питате мен, че са попаднали под грижите на Торн. Обноските им са в ужасяващо състояние, но са изключително сладки. Особено най-малката. — Стараеше се гласът й да звучи безизразно. — Впрочем сигурно ще бъдете щастливи да узнаете, че графът не е роднина с Карлайлови от Хампшир, които познавам. Добра новина, тъй като Хенри Карлайл е най-съвършеният простак, който съм виждала.