Кристина Скай - Индия

— Добре съм, наистина. Случи се заради горещината и тъпканицата.

Баба й се намръщи. Реши да не й казва за другата изненада на вечерта, единственото, което бе попречило вече наистина да бъде в устите на всички. Не че това имаше значение. Момичето вероятно дори не познаваше Девлин Карлайл, който беше поне с осем години по-възрастен от нея.

Люк Деламиър седна до сестра си, като се стараеше да не показва своята тревога.

— Трябва да дойдеш и да поостанеш при нас в Норфолк. Силвър смесва нов аромат за „Лавъндър клоуз“; знам, че ще бъде много щастлива, ако й правиш компания. — Усмихна се многозначително на съпругата си. — Истината е, че на този етап от своята работата тя става изключително раздразнителна и не желае да има нищо общо с мен.

Младата жена стисна ръката на брат си, забелязала колко щастлив изглежда. Обхвана я завист и виновно побърза да я прогони. Люк беше преживял толкова мъчителни години и тя нямаше право да завижда на щастието му.

— Много мило, Люк, но не бих искала да се натрапвам, особено сега, когато времето ви е погълнато от тези двама прекрасни немирници. А ти бабо, дори и не помисляй за други покани. Най-добре ще се чувствам като се върна в Суолоу Хил. Единственото, от което се нуждая, е физическа активност и чист въздух. Още тази нощ ще приготвя един куфар и ще си тръгна, като взема Фрогет с мен.

— Нищо подобно няма да правиш — възкликна възмутено херцогиня Кранфорд. — Да пътуваш самичка през нощта! Не искам и да чувам за такива неща!

— Страхувам се, че баба има право, Индия. Пътищата са порядъчно опасни. — Люк се засмя мрачно. — Би трябвало да знам това, като се има предвид колко години прекарах по тях. Изчакай до сутринта и ще те изпратим с дилижанса. Аз самият също с радост бих си тръгнал, но покупката на всичко, от което ще има нужда Силвър за новото си ухание, ще ни задържи в града поне за още една седмица.

— А ти какво ще кажеш, Иън? — попита възрастната жена.

Широкоплещестият воин с измамно сънливи сиви очи поклати глава.

— Страхувам се, че засега не мога да напусна Лондон. Имам… ангажименти, които ще ми отнемат сигурно половин месец.

— Поредната мисия за Уелингтън? — Люк изглеждаше замислен. — Не ме гледай така ядосано, Иън. Обещавам, че няма да се опитвам да изкопча отговора.

— Иска ми се да престанете да бъдете толкова неприятно услужливи — промърмори Индия, изправи се до седнало положение и се облегна на дебелите кадифени възглавници. — Всичко ще бъде наред. Просто имам нужда от чист въздух.

Но това беше лъжа. Младата жена се страхуваше, че нищо вече нямаше да бъде наред. Всички в семейството й бяха изключително мили и загрижени, но никога нямаше да може да сподели с тях истината за онова, което се беше случило с нея по време на няколкомесечния й престой в Белгия. И така, както бе правила винаги досега, тя просто заключи мъката дълбоко в себе си и успя да разтегне устните си в неискрена усмивка.

Усмивка, предназначена за света, който бе престанал да я интересува.

— А колкото до тръгването, утре наистина ще бъде добре — излъга спокойно тя.

Любящите роднини кимнаха и част от загрижеността изчезна от лицата им.

Но още докато поемаше чашката с бадемов ликьор от Иън, Индия вече планираше какво щеше да вземе в единствения куфар, който щеше да отнесе със себе си тази вечер, когато напусне Лондон.

Луната плуваше над керемидените покриви и се плъзгаше зад редиците от комини, когато Индия заслиза безшумно по стълбите. Стиснала наметалото и изпомачканата шапка под едната си мишница, тя се промъкна покрай представителите на седем поколения Деламиър, които я наблюдаваха от портретите си с безмълвно неодобрение заради дръзкия й план.

В цялата къща цареше абсолютно спокойствие. Гостите си бяха отишли, безкрайно доволни от богатите теми за клюки, които им бе предложила вечерта. За пореден път семейство Деламиър бяха оправдали репутацията си и бяха дарили Лондон с прекрасен скандал.

Именно съзнанието за това даваше на Индия такава твърда решимост да напусне столицата. Чувстваше се достатъчно зле, за да трябва на всичкото отгоре да понася любопитните погледи, които несъмнено нямаше да й се разминат. Беше натъпкала една рокля и два чифта бричове в пътната чанта и бе навлякла една обемна и демодирана рокля, избрана тъкмо заради способността да скрие ботушите за езда и старите бричове, които носеше под нея.

Почти беше стигнала входната врата, когато вратата на библиотеката се отвори широко. Младата жена се сви в сянката на статуята на Диана, която баща й бе донесъл след едно от посещенията си в Гърция. Приведе се ниско и прибра багажа си, така че да не се вижда, точно в мига, в който от библиотеката се показаха братята й и се запътиха бавно към главното стълбище.