Кристина Скай - Индия

Но защо?

— Сигурна ли сте, че не мога да помогна с нещо?

— Не можете. Много мило от ваша страна, но внучката ми ще се оправи. Вие се забавлявайте. Разбира се, ако чуете лейди Джързи да разправя ехидно, че внучката ми вървяла на зле, ще ви бъда много благодарна ако й отвърнете както подобава, ваше превъзходителство.

— С най-голямо удоволствие. А, ето един стар приятел от Съсекс. Бих искал…

Уелингтън спря да говори внезапно и се вкамени.

— Ваше превъзходителство, какво има?

Той пооправи ръкава си, вперил поглед в претъпканата бална зала.

— Нищо… няма. За момент ми се стори, че зърнах лицето на един познат. Извинете ме.

Херцогинята се намръщи и се обърна отново към библиотеката. Беше изпратила един от слугите да доведе семейния лекар от улица „Монтегю“. Той беше стар, но усърден и акуратен. Беше лекувал Индия от раждането й, макар, доколкото си спомняше баба й, тя да се беше разболявала само два пъти.

Възрастната жена дочу зад гърба си смеха на лейди Джързи, последван от дразнещото кискане на Хелена Марчмънт. „Гаднярки“ — помисли си тя. Молеше се само Уелингтън да изпълни добре задачата си да пресече всеки опит за клюкарстване по повод състоянието на внучката й.

„Нека само някой се опита да й каже нещо“ — смръщи заплашително вежди тя. Всеки сантиметър от крехкото й тяло се втвърди при тази мисъл. Семейството винаги бе идвало на първо място в живота й и всеки, който опиташе да напада Индия в най-скоро време щеше да бъде разкъсан на парченца.

И щеше да й достави истинско щастие да започне с лейди Джързи и с Хелена Мърчмънт, която имаше лисиче лице.

Неразположението на Индия обаче, противно на очакванията, не се превърна в главна тема на вечерта. Висшето общество бе обхванато от силно любопитство при появата на един от своите най-големи разгулници, превърнал се по-късно в доблестен войник, който току-що се бе завърнал от света на мъртвите.

Уелингтън също бе забелязал Торнуд. Кимна хладно на бившия си адютант и за момент погледите им се срещнаха — тюркоазено с гранитено. Без нито дума повече, херцогът излезе от стаята.

Единствено Иън Деламиър, застанал пред библиотеката, забеляза лекото кимване на Уелингтън.

И пак Иън, с умишлено сурово изражение, догони Торнуд; той се канеше да напусне бала, който очевидно не го интересуваше.

— Само няколко думи, ако обичаш.

Торнуд се обърна бавно. И повдигна вежди.

— Да?

— Нищо ли нямаш да кажеш, човече? — Иън съзерцаваше изумено мъжа, с когото бе прекосил Португалия и снеговете из половина Испания. — Мислех, че си мъртъв. Всички го мислехме.

— Очевидна грешка, както виждаш сам.

— Но къде беше през всички тези месеци? — Младият Деламиър присви очи. — Разбира се, ако това е някаква тайна, просто ми кажи да вървя по дяволите.

— Нищо подобно. — Лицето на Девлин бе непроницаемо. — Просто съм… уморен.

Иън го сграбчи за китката.

— Дявол да го вземе, видях как те прониза онази сабя. Торнуд! Трябва да поговорим.

— Сабята не беше особено точна. Оставиха ме… в доста неудобно положение, под купчина мъртви тела. Минали три дни, докато ме открият, поне така ми казаха.

— Казаха?

Торнуд си играеше с белия си маншет.

— Изглежда си решил твърдо да ме въвлечеш в скучни обяснения. Познавам ли те?

— Така мисля — изсумтя събеседникът му. — Бихме се заедно при Бадахос и отново при Вимейро. Ти ми спаси живота на два пъти и аз със сигурност няма да го забравя.

Извивката на устните на Торнуд стана още по-строга.

— Разбирам. Страхувам се, че заради това положението става още по-объркано.

— По дяволите, Торнуд, престани да говориш с гатанки.

— Възможно най-откровен и прям съм. Не знам кой сте, нито който и да било друг в стаята зад гърба ви. Тук съм, защото това изглеждаше най-бързият начин да…

— Да какво?

— Да известя истината.

— Каква истина?

Торнуд въздъхна.

— Трябва ли да обсъждаме това сега?

— На мига. И на това място. — Иън кръстоса ръце на гърди. — Искам да знам, къде по дяволите, беше?

— Добре тогава. Истината е, че Торнуд, когото виждаш, не е Торнуд, когото познаваше. Човекът, когото си познавал — човекът, когото всички в балната зала са познавали — си е отишъл завинаги, оставил спомените и ума си сред калта на една царевична нива в Белгия.

— Шегуваш се.

Погледът на Торнуд стана неприветлив.

— Така ли?

— Но, за Бога, човече, нали не вярваш, че ще повярвам…

— Честно казано, не ми пука какво вярваш. Това е истината и можеш да я приемеш както желаеш.