Кристина Скай: Индия

Младата жена бе успяла на няколко пъти да се засмее, с надеждата, че е успяла да заблуди своите приятели. Те бяха последвани от лорд Лонгборо, великолепен в дрехите си в пурпурно и зелено; той настояваше да излязат в коридора, докато й донесе чаша леден пунш.

И предложение за женитба, подозираше Индия.

Беше отказала смутено; нямаше сили да се разправя с брачното предложение на Лонгборо или на когото и да било другиго. Твърдо решена изтанцува по един валс с всеки от красивите си братя, третия в компанията на екзотичния приятел на Люк, Конър Маккинън. След което отказа всички следващи предложения.

Двамата офицери до нея спореха кой ще има честта да й донесе пунш и парче кейк с рак. След трите чаши шампанско се чувстваше странно неспокойна. Наоколо се носеше прекалено много смях, имаше прекалено много бижута. Балната зала беше гореща, отвсякъде я притискаха богато украсени и парфюмирани тела.

Внезапно й се зави свят и преди да разбере какво става, се подпря на ръката на енергичния лейтенант. Той й се усмихна щастливо, а в това време неговият брат по оръжие го изгледа с изпепеляващ гняв.

Младата жена ги съзерцаваше с усещането, че стои пред ученици. Чувстваше се толкова стара до тях, заобиколена от смеха, клюките и богатите парфюми.

Толкова стара…

А беше само на двайсет години.

Може би бе видяла прекалено много през тревожните дни след Ватерло. Може би преследващите я спомени за страданията и мъките, резултат от голямата битка, я бяха променили завинаги.

Индия с въздишка се отърси от моментната си слабост и пусна ръката на своя обожател. Огледа се за братята си; отчаяно желаеше да се измъкне. Наблизо наскоро овдовялата лейди Марчмънт се кискаше остро, докато забавляваше събралата се около нея групичка мъже с разказа за това, как миналата седмица само за един час игра изгубила петстотин лири. Някой от слушателите й подхвърли идея как да възвърне загубеното — в неговите обятия.

Индия се обърна; главата й щеше да се пръсне. Въздухът бе прекалено тежък, смеховете — прекалено силни, парфюмите — прекалено пресищащи.

Сякаш в отговор на молитвите й, тълпата се раздели на две. Светлината от бляскавите полилеи се отразяваха върху яркочервена военна куртка със златни ширити. Танцуващите свещи играеха върху две широки рамене и стоманеносиви очи.

Торн.

Младата жена усети, че коленете й се подгъват.

Не беше възможно! Граф Торнуд беше мъртъв, посечен при първата неистова атака при Ватерло. Трима от близките му офицери бяха видели конят му да пада в нивата. И веднага след това бе последвал дивият удар на сабята на френски кавалерист.

Мъртъв.

Лично беше прочела рапорта.

Но ето, че сега той стоеше пред нея; светлината го обгръщаше в златисто сияние и смекчаваше резките линии на лицето му. Изглеждаше по-стар, по-суров, по-тъжен.

— …прекалено бледа, миледи…

— …трябва да ми позволите да ви донеса нещо за пиене…

Индия чуваше тревожните въпроси като през мъгла. Сърцето й обаче, цялата й душа, се бяха впили в отразяващата светлината фигура, която я съзерцаваше безмълвно от другия край на претъпканата с народ бална зала.

Внезапно пръстите на херцогинята обхванаха китката й.

— Индия, какво има? Бледа си като пъпките на моите нарциси.

Младата жена потрепера.

— Той се върна, бабо.

— Кой се върна?

— Мъжът, за когото ти говорих. Той е тук.

Замаяно се обърна отново към претъпканата зала; цветът започваше да се връща в бузите й, в очите й с необичайна форма просветна радост.

Но безмълвната фигура във военна куртка бе изчезнала. Сега под полилея бъбреха две матрони.

Индия сподави вика си; сърцето й щеше да се пръсне от мъка.

Протегна ръка напред и в същия момент полираният под се устреми към нея.

А две очи, които я наблюдаваха от сенчестия ъгъл, потъмняха, когато младата жена се отпусна в ръцете на баба си.

Благодарение на светкавичната реакция на брат й, неразположението на Индия бе забелязано само от неколцина. Иън я бе отнесъл в библиотеката. Името й още не бе успяло да влезе в устите на присъстващите, когато вниманието им бе привлечено от нова клюка.

Беше името на един войник, когото отдавна смятаха за умрял.

— Но това наистина е той? — обменяха мнение две матрони, заврели главите си една в друга.

— Не може да бъде.

— Но все пак е той. Тази студена усмивка не може да бъде сбъркана. Типично за Торнуд — да влезе така, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, олицетворение на спокойния чар, и всичко си му е на мястото. Превъзходен Карлайл, всеки един сантиметър от него. Коравосърдечен като баща си, комарджията. Дори още по-лош непрокопсаник от него, страхувам се.