Кристина Скай - Индия

Ветрилата се размахваха, веждите се присвиваха, и едно име преминаваше от уста на уста, докато високият, широкоплещест офицер в червена куртка се движеше безмълвно из балната зала. Девлин Карлайл като че ли бе излязъл от гроба в разгара на сезона в Лондон, но това очевидно не го бе променило изобщо, ако се изключи сребристият белег на челюстта му.

И не проявяваше абсолютно никакъв интерес към вълнението, което предизвикваше.

Единствено Мънктън и Пендлуърт, които си пробиха път през тълпата, за да поднесат шокираните си приветствия, забелязаха вдървения му вид и мрачното изражение, нещо, което не бяха виждали никога досега на лицето му.

— Дявол да го вземе, Торн, това ти ли си наистина? — Мънктън се добра пръв до офицера с гранитносивите очи. — Но как… кога… т.е., по дяволите, човече, чухме, че си мъртъв!

Сивите очи се присвиха.

— Очевидно не съм. Но, простете, виждали ли сме се?

— Разбира се, че сме се виждали! Това съм аз, Мънктън. Не ми казвай, че си забравил кой съм, за Бога.

Пълните устни се присвиха леко.

— Така се случва, че точно това казвам. Забравих… Мънктън, нали така беше?

— Забравил? За…

Пръстите на Пендлуърт възпряха протестите на приятеля му.

— Това не е нито мястото, нито времето, за подобни дискусии, Мънк. — Взря се в суровото, бронзово лице на офицера. — Какво ще кажете за „Уайт“?

Девлин Карлайл повдигна едната си вежда.

— За съжаление трябва да тръгвам. Тази вечер ме зоват неотложни задължения.

— Но…

И отново Пендлуърт прекъсна приятеля си.

— Разбирам прекрасно. Някой друг път, в такъв случай.

Мънктън обаче продължаваше да се взира в широките рамене на възкръсналия, пребледнял така, сякаш гледаше призрак.

— Той не ме познава, Пен. И се е променил. Същият е и същевременно не е съвсем същият.

— Струва ми се, че той точно това се и опитваше да ни каже, Мънк.

— Но какво ще правим? Не можем да го оставим да се държи като абсолютен непознат. Това е… това е отвратително!

Пендлуърт присви очи.

— Може би нямаме избор.

Стотици други също забелязаха преминаването на Девлин през претъпканата стая. Мъжете поклащаха глава в неохотно възхищение, докато окичените с бижута жени край тях се надуваха и се кискаха с надеждата да изкопчат изпълнен с горещи възпоминания поглед от това сурово, загоряло лице.

Но нищо такова не идваше.

Граф Торнуд се движеше сред множеството подобно на акула сред пасаж досадни дребни риби. И, един по един, останалите също започнаха да забелязват промените в него. Беше станал по-силен и по-жилест. Погледът му изглеждаше с двайсет години по-възрастен, изпълнен със съжаление. А малкото усмивки, които се насили да даде, така и не достигнаха до гранитносивите му очи.

Хелена Мармънт проследяваше с особено очарован поглед минаващия покрай нея Карлайл. И грациозно размахваното ветрило, и леко нацупените й устни обаче останаха незабелязани.

Събеседникът й херцог Уелингтън премигна веднъж-дваж, преди да опита да поднови прекъснатия разговор.

Херцогиня Кранфорд излезе от библиотеката и се намръщи, когато Уелингтън се обърна и се запъти към нея.

— Прелестно парти, Амилия, щастлив съм, че успях да дойда, тъй като след броени дни се връщам на Континента. Надявам се, че внучката ви не е болна.

Херцогинята повика на помощ една неискрена усмивка.

— Индия? Това момиче е здраво като кон. Предполагам, че й прилоша заради горещината и многото народ. Не е привикнала да ходи на балове.

— Тя беше в Брюксел, нали? Доколкото си спомням я видях на бала у лейди Ричмънд.

Изумително бе наистина, че херцогът бе способен да си спомни подобна подробност за нощ в навечерието на Ватерло, когато всичко трябва да е било в пълен хаос.

— Така е, беше в Брюксел. Остана там и после. Страхувам се, че войната остави своя отпечатък върху й.

— Както и върху всички нас — отвърна мрачно Уелингтън. — Победата наистина ни костваше много. Но тя ще забрави. Ако се вярва на слуховете, лорд Лонгборо и цял отряд младши офицери биха били много щастливи да й помогнат да забрави.

Херцогинята се намръщи и погледна към вратата, зад която бяха сложили внучката й да легне. Лонгборо беше безгръбначен глупак, офицерчетата не струваха много повече. Индия имаше нужда от смел и почтен мъж, от мъж с авантюристичен дух като нейния. Спомни си отново как тази вечер радостта на младата жена се бе превърнала в разтърсваща болка, когато бе погледнала към претъпканата стая.