Кристина Скай - Индия

— Колко… хубаво. Истинско щастие за мен ще бъде да видя отново Силвър. Близнаците още ли са в провинцията?

— Не — изсумтя възрастната жена. — Люк натъпка и двамата в детската им стая заедно с новата бавачка. Кълне се, че двамата със Силвър не можели да понесат да бъдат и една нощ далеч от къдрокосите пакостници. Неестествено, ако питаш мен — добави ядосано херцогинята.

Внучката й обаче знаеше, че в действителност баба й бе много щастлива да е близо до своите правнуци. Властната жена просто смяташе, че е под достойнството й да разкрива подобна емоционална привързаност.

Докато херцогинята се суетеше над ръкавиците й, Индия се вслушваше в звуците на валса, които се носеха отдолу. Вероятно шестстотин гости бяха изпълнили балната зала в очакване да зърнат по-големия й брат, завърнал се неотдавна в Лондон, след като бе смятан за мъртъв в продължение на пет дълги години. Висшето общество се надяваше също така да види и красивата, рижа съпруга на Люк, разбира се.

Индия се надяваше брат й да отвлече част от вниманието от нея самата. Тази вечер нямаше настроение за празни приказки и безпричинен смях.

Намръщи се на отражението си в огледалото на тоалетката. Прекалено бледа беше. Очите й бяха прекалено тъмни, скулите — прекалено остри, а устните — прекалено широки. Беше виждала как реагират мъжете при вида на устата й, как я съзерцаваха почти лакомо.

И това я бе карало неизменно да потръпва.

Винаги, с изключение на един случай.

Когато един мъж я бе погледнал по този начин, тя бе разбрала веднага, че той е различен от останалите. А когато Девлин Карлайл я бе целунал, бе усетила само пламенност и отчаян копнеж.

„О, Дев, защо трябваше да отидеш там? Защо не можеше да се върнеш при мен? Нищо вече няма да бъде същото.“

— Индия Деламиър, къде отлетя умът ти? — Херцогинята пъхна едно прекрасно ветрило от сандалово дърво в ръцете й. — Горките ти братя долу се опитват да задържат половината Лондон, а ти си мечтаеш тук.

Младата жена потисна въздишката си, преглътна мъката. Когато се обърна, погледът й беше студен, а брадичката — вирната. Поне можеше да разчита на семейната си гордост.

— Не знам кой е бил той или какво е направил с теб — изрече буйно баба й, — но е крайно време да оставиш миналото зад гърба си. — Тънките й пръсти обхванаха китката й за момент. — Ако този човек имаше поне капка почтеност, щеше да те потърси. От Ватерло мина повече от година!

Индия въздъхна. Баба й беше права. Ватерло бе останал зад нея.

И нямаше да позволи целият свят да види, че сърцето й кърви. В крайна сметка беше от рода Деламиър. И беше прекалено горда, за да допусне такова нещо!

— Братята ти чакат долу край стълбището. Те ще те съпроводят през тълпата. Онези двама твои приятели, Мънктън и Пендлуърт, искат да те видят, както впрочем и Конър Маккинън, приятеля на Люк. Да не ги караме да чакат повече, какво ще кажеш?

— Толкова си добра с мен, бабо — рече тихо младата жена. — Люк, Иън, Силвър, всичките. Прекалено сте добри.

— Глупости. Правя само това, което биха желали неуморните ти родители. Човек би помислил, че вече би трябвало да са се наситили да се скитат по света в търсене на антики. — Старицата поклати глава. — Междувременно само помни, че те обичаме и искаме да те видим щастлива.

„Само да можех да бъда щастлива“ — помисли си внучката й.

Въпреки това вдигна глава, погледна за последен път тициановата си коса и оправи атлазения си ръкав.

— Добре, бабо, мисля, че съм готова. Да вървим в търсене на няколко мъжки сърца, които да разбием.

Ръка за ръка, двете заслизаха по широкото стълбище към бляскавата бална зала. Светлините от свещите се отразяваха в перлите на херцогинята и потрепваха в камелиите, прикрепени скромно в косите на Индия.

При вида на безупречното лице и очите с опушено син цвят на лейди Индия Деламиър, четири мъжки сърца потрепнаха в мускулестите гърди на своите собственици.

Нощта едва започваше. Наглият корсиканец бе разгромен и светът най-после се бе избавил от тиранията му. Тази вечер цяла Англия бе решила да празнува.

А Индия Деламиър, макар сърцето й да умираше бавно в нея, успяваше да изобразява една след друга весели усмивки на лицето си.

Вечерта мина някак си.

Виконт Мънктън беше очарователен и сипеше блудкави приказки както обикновено, докато приятелят му Пендлуърт се опитваше с всички сили да накара Индия да се засмее. Двамата не можеха да знаят, че самото им присъствие беше жива рана за сърцето й, тъй като бяха приятели на Торн.