Кристина Скай - Индия

— Значи затова не си се върнал досега.

Младият офицер повдигна рамене.

— Трябваше да минат няколко месеца, преди да започна да се движа сам. С времето раните ми заздравяха… с изключение на онази в главата. — Усмихна се мрачно. — Сега вече разбираш, че не съм искал да бъда груб с теб. Просто за мен миналото не съществува. Всичко, което съм, всичко, което знам, започна преди четиринайсет месеца, когато дойдох на себе си, омотан в мръсни превръзки, в една воняща селска къща недалеч от границата с Франция. А сега, надявам се, ще ме извиниш. Вечерта беше дълга и се чувствам изморен. — Графът пое ръкавиците и шапката от лакея, застанал с безстрастно изражение до вратата. — Ще бъда благодарен, ако се погрижиш да обясниш положението на приятелите си. Никого не бих обидил по собствено желание, но не ми се иска да предизвиквам и фалшиви надежди. Предишният граф Торнуд е мъртъв — рече в заключение той.

— Не го вярвам.

— Трябва да го повярваш. — За миг в очите на младия мъж се появи отчаяние, но изчезна бързо. — Миналото ми не съществува. Колкото по-бързо ти и другите приемете този факт, толкова по-добре ще бъде за всички ни. Искам просто да ме оставят на мира. Не се опитвай да ме откриеш или да разговаряш с мен. Разбра ли?

Трябваше да изминат няколко дълги мига, преди Иън да успее да кимне вдървено.

— Е, за това поне съм ти благодарен. А сега, приятна вечер.

Иън проследи с поглед отдалечаващата се към очакващия я екипаж фигура; цялото му същество крещеше и се съпротивляваше. Тук нещо не беше наред. Торнуд, човека, с когото го свързваше няколкомесечна бойна дружба, никога не би се държал така студено и сдържано.

Освен ако бе казал истината. Освен ако всичко бе станало точно така и раните бяха унищожили завинаги предишния Торнуд.

Това не му се нравеше никак. Дори не беше сигурен, че вярва на тази история. А след това се намръщи, като се сети за Индия, пребледняла и трепереща, когато я отнесе в библиотеката.

„Ако Торнуд има нещо общо с това, ще плати скъпо, кълна се в Бога“ — помисли си младият мъж. Знаеше обаче, че няма никакъв шанс да изкопчи нещо повече от твърдоглавата си сестра; тя твърдеше упорито, че неразположението й се дължеше на нервното напрежение, подсилено от горещината в балната зала.

Нервно напрежение ли?

Индия Деламиър никога в живота си не бе имала проблеми с нервите, Иън знаеше прекрасно това.

А то означаваше, че сестра му криеше прекалено много тайни от него.

„Защо, по дяволите? — Младият мъж се взираше в притихналия коридор и през отворената врата. — Защо, Торнуд? Защо тук и защо сега?“

Отговор обаче не последва. На стълбите нямаше никой, а стройният офицер се бе скрил в каретата си.

Иън продължи да гледа замислено в мрака навън, дълго след като чаткането на копитата бе заглъхнало.

— Индия? Индия, чуваш ли ме? — Херцогиня Кранфорд сведе поглед и се намръщи. — Какво става с нея, Иън? Чувстваше се чудесно, когато излязох, но изглежда пак е припаднала.

— Чувстваше се чудесно, когато излязох и аз — отвърна разтревожено младият мъж.

В този момент сестра му премигна и отвори очи.

Срещу нея стояха две напрегнати лица — херцогинята, крехка и властна, и Иън, с ядосано изражение.

— Доведи Люк и съпругата му — нареди баба му.

— Не, не искам да ги тревожа. Моля ти се, ще се оправя. — Индия се опита да се изправи до седнало положение. — В крайна сметка това трябваше да бъде грандиозното им завръщане в Лондон. Ще ми бъде много неприятно, ако разваля вечерта им. — Хвана деликатната длан на херцогинята. — Моля ти се, бабо.

— Добре — отвърна най-сетне възрастната жена. — Но трябва да ми кажеш какво става.

— Изглежда се опозорих отново — рече Индия; беше дочувала предостатъчно коментари по свой адрес като се започне от времето, когато бе четиринайсетгодишна и бе отишла да се упражнява в стрелба, заедно с Иън, за огромно удоволствие на баща си и за ужас на баба си.

В този момент в стаята влезе намръщен по-големият й брат.

— Индия?

— Добре съм, Люк. Наистина, не трябваше да…

— Индия? Скъпа, какво стана?

Червенокосата съпруга на Люк го следваше по петите.

Зълва й въздъхна.

— Явно всички са видели. Утре ще бъда в устата на цял Лондон. Все едно че ги чувам: „Най-младата представителка на семейство Деламиър се строполи пред очите на шестстотин смаяни гости.“

Херцогинята обаче я потупа по дланта.

— Глупости. Съвсем малко хора забелязаха, уверявам те. Важно е как се чувстваш.