Кристина Скай - Индия

— По-добре остави тази работа на мен.

Гласът на Иън заглъхна, тъй като двамата тръгнаха; графиня Кранфорд се бе показала в коридора и ги гледаше.

Скрита в сянката, Индия ги проследи с поглед. Бе впила несъзнателно пръсти в мрамора на статуята.

Торн беше жив! Но в такъв случай защо не й се бе обадил? Да не би да беше болен? Или бе забравил така скоро всичките си обещания?

Младата жена знаеше, че няма да намери покой, докато не чуе отговорите от собствената му уста.

Индия нахлупи качулката на кадифеното си наметало и забърза напред, без да поглежда нито вляво, нито вдясно. Улиците бяха съвсем тихи. Само неколцина отегчени кочияши дремеха във файтоните си, а две пияни контета се препъваха по калдъръмената настилка.

Младата жена не забелязваше нищо наоколо си, залята от бурни емоции.

Какво се бе случило с Дев? Да не би да беше болен или да го измъчваха дълбоки рани? Дори да беше така, защо не й се бе обадил? Разбира се, нямаше отговорите на всички тези въпроси. Бързаше по калдъръмената улица, без да забелязва възхитените погледи или прошепнатите по неин адрес коментари от някой лакей.

Дев й бе описал лондонската си къща, така че тя познаваше прекрасно жилището му. Изкачи стъпалата под зорките погледи на два каменни лъва; сърцето й биеше до пръсване.

Щом вдигна месинговото чукче, смръщен сивокос иконом отвори широко вратата и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Търся лорд Торнуд.

— Той е, ъъъ, зает. — Кафявите му очи се спряха върху прашните поли на Индия и се присвиха. — Най-добре изпратете съобщение на негово превъзходителство утре. А сега ви пожелавам лека…

— Трябва непременно да го видя. — Младата жена блъсна иконома и влезе в обширното фоайе. От портретите със златни рамки й се усмихваха представителите на рода Карлайл. В другия край на коридора, пред някаква полуотворена врата, светеше сребърен полилей. — Не е нужно да съобщавате за мен.

— Наистина, мис, трябва да ви спра. Работите не стават по този начин. Коя сте вие, че да ме избутвате и без да се представите, да искате да се срещнете с лорд Торнуд?

— Коя съм аз ли? — В очите на Индия се появи мрачно, болезнено изражение и изчезна почти веднага. — Аз съм съпругата му.

Икономът пребледня.

— Съпруга ли? — повтори той.

— Съпруга. — Индия сплете пръсти. — Моля ви, къде е той?

— Ъъъ, оттук, мис… ъъъ, миледи. — В изненадата си мъжът едва не се спъна в масичката вдясно от входа. — Но вие не можете…

— Чилтън, ти ли си? — дочу се дрезгав глас през открехнатата врата. — Къде е портвайнът, който те помолих да ми донесеш?

Този глас Индия познаваше добре.

И бе мислила, че никога вече няма да го чуе.

Младата жена се олюля леко, подпря се с една ръка на стената, пребледня. Значи беше истина. Човекът, когото бе видяла в балната зала, не беше илюзия. До този момент си бе мислила, че е било грешка.

— Добре ли сте, мис? — попита разтревожено икономът.

Индия си пое мъчително въздух и кимна; главата й бе пълна с хиляди въпроси. Как ли щеше да реагира? Колко ли се беше променил след всички тези месеци, през които бяха разделени?

— Чилтън, там ли си? — отново достигна до ушите й познатият нисък глас.

Младата жена потръпна и се сети за първия път, когато бе чула този глас на една пълна с народ и много мръсна белгийска улица. Високият офицер бе хванал бонето й, отнесено от пролетния вятър.

Бе я погледнал с открито възхищение.

— Изправен съм пред жестока дилема, както съм изправен пред две престъпления. Не съм сигурен кое е по-голямото — бе добавил дрезгаво той.

Устните на Индия се бяха разтегнали в усмивка, докато го наблюдаваше как съзерцава като омагьосан лицето й.

— Така ли? — бе попитала тихо тя. — И какви са тези престъпления?

Той не бе отговорил за момент, очите му се бяха присвили. Пръстите му бяха докоснали нейните само за миг. На младата жена й се бе сторило, че усети това докосване чак до подметките на меките си ботуши от ярешка кожа, потънали дълбоко в калта на брюкселската улица.

Непознатият се бе поклонил бавно, и грациозно бе подал очарователното сламено боне с миниатюрни декорации с цветчетата на диви ягоди.

— Първото престъпление би било такава прекрасна дама да изгуби това прелестно боне. — Бе вдигнал поглед и с него изгаряше лицето й. — За мен обаче би било дори още по-зле, ако го върна.

— И защо? — бе попитала неуверено Индия, като усещаше топлината от погледа на този непознат и необузданата сила, която се излъчваше от него.