Кристина Скай - Индия

Младата жена трепереше, впила пръсти в плюшените странични облегалки на креслото.

При тази реакция Торн се намръщи.

— Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, миледи. Ако всичко, което ми разказахте е вярно, това трябва да е голям шок за вас.

Отново тези лишени от всякакви емоции думи, които се врязваха като нож в сърцето й.

— Но вече е минала повече от година. Все още ли не можеш да си спомниш?

Нещо хладно се допря до пръстите й. Индия сведе поглед и видя, че той притискаше в ръката й чаша с някакъв алкохол.

— Изпийте го. После ще продължим разговора си — нареди сериозният непознат, който беше нейният съпруг.

Тя отпи и остави успокояващата горещина да изгори гърлото й. Наблюдаваше с невиждащ поглед Девлин, който бе започнал да крачи из стаята.

Всяко движение бе до болка познато, но сега си даваше сметка, че действително съществуваше някаква едва доловима разлика.

— Какво се случи, Дев? Какво се случи с нас?

— Война се случи, мадам. Все едно че ни разделя цял един живот. — Изсмя се сухо. — През това време аз едва не умрях. Понякога си мисля, че наистина съм умрял.

И дългите, силни пръсти отново се плъзнаха по сребристия белег на брадичката му.

— Но това със сигурност ще се промени. — Индия го наблюдаваше объркана, като се опитваше отчаяно да запази поне искрица надежда, въпреки целия този ужасяващ поток от думи. — В крайна сметка ще си припомниш. Първо дребните, а след това и по-важните неща.

— Не — прекъсна я рязко той; очите му горяха. — Не се заблуждавайте с напразни илюзии. Лекарите клатят глава и цъкат, но не дават никаква гаранция. — Прокара длан през тъмната си коса, в която, на светлината на огъня, се отразяваха златни нишки. Тогава вдигна очи. Дъхът на Индия секна от смазващото отчаяние, което видя в тях. — Както виждате, лейди Деламиър, аз не мога да ви бъда от полза. Разбира се можете да изпратите вашия адвокат, за да ми представи нужните документи. Ако бракосъчетанието е законно, ще трябва да уредим някои въпроси.

— Законно е — отвърна напрегнато младата жена.

Той се взря в лицето й със сурово изражение.

— Разбирам. Връзката беше ли консумирана?

Индия скочи на крака, по бузите й изби червенина.

— Как смееш да питаш подобно нещо?

— Длъжен съм. Вие твърдите, че сте ми съпруга, трябва ли да ви го припомням? Не е трудно неконсумираният брак да бъде анулиран. Ако обаче е консумиран или с наследници, работата ще бъде много по-объркана.

Лаконичният му отговор беше повече, отколкото бе способна да понесе.

— Объркана? Така ли мислиш? Аз те чаках! Претърсвах всяка каруца с ранени, която пристигаше в Брюксел. Бродех по пътищата призори и спирах всеки английски войник в отчаяното търсене на някаква вест. Седмица след седмица те очаквах. — Устните й затрепериха и помежду им се отрони задушен вопъл. — През цялото време стоях там и работех, грижех се за рани, чийто вид само ми бе непоносим. Но аз бях готова да изтърпя това, тъй като се надявах, че можех да науча нещо за теб от някой от войниците, за които се грижех. Понякога ми се струваше, че те виждам да се появяваш иззад облак прах с познатата дяволита усмивка на лице. И тогава ме обхващаше треската. Но дори в тези случаи не спирах да работя, докато един ден болестта повали и мен самата. — Лицето й бе побеляло като хартия. — Казват, че една нощ едва не съм умряла, милорд. Малко след това… — Очите й блестяха, истински извори на мъката. — Няма значение. Само ми кажи как можеш да ме гледаш и да наричаш нашето минало — нашия брак — объркани?

Девлин Карлайл изруга под носа си и се приближи към нея.

— Седни. Няма смисъл да…

Индия заби треперещите си юмруци в гърдите му.

— Не ме докосвай. — Беше на ръба на психически крах, чувстваше го. Но никога нямаше да покаже мъката си пред този груб непознат с лицето на мъжа, когото бе обичала. — Бяхте пределно ясен. Трябва… трябва да си вървя.

— Късно е, мадам. Останете тук и си починете още малко. След това ще повикам файтон. Точно сега не сте в състояние да ходите където и да било.

Младата жена го отблъсна с разперена длан; щом докосна гърдите му, потрепера при спомените, които я връхлетяха.

Спомени за топли, здрави мускули.

Спомени за силни ръце и нисък, гърлен смях.

И нежните, приятни до болка удоволствия, които й бе показал в една притихнала градина, обсипана с рози, докато наоколо един отчаян град се готвеше за война. Докато луната плуваше през кадифеното небе, те бяха вкусили от божествената наслада, като се опитваха с всички сили да отдалечат безмилостната зора, която съвсем скоро щеше да ги раздели.