Кристина Скай - Индия

— Ето къде сте били значи.

Трите деца се извъртяха, когато в стаята връхлетя някаква особа с кисела физиономия, с развят около раменете голям шал.

— Човек не може да ви има доверие, не и на такива като вас! Виждам, че в бъдеще ще трябва да бъда по-строга с вас, за да ви отуча веднъж завинаги от подобно скандално поведение!

„Това значи е гувернантката“ — помисли си младата жена. Бузите на бавачката бяха неестествено червени, несъмнено от питието, описано така невинно от Алексис.

— Онова, което ще направите, мисис Портър, е да се погрижите децата да си легнат — заяви лаконично Торн. — А утре сутринта ще се явите в кабинета ми точно в седем часа, за да обсъдим вашето бъдеще тук. Или липсата на такова.

Очите на гувернантката се разшириха. Понечи да отвърне ядосано нещо, но в крайна сметка се задоволи само да изпусне със съскащ звук въздух измежду зъбите си, след което се обърна и подкара пред себе си малките нагоре по стълбите.

Индия усети, че сърцето й се свива, когато Алексис се обърна и погледна тъжно назад, преди да изчезне.

— Вече трябва да си разбрала, че не са мои деца — произнесе рязко младият мъж. — Открих ги да се скитат бездомни в едно селце край Катр Бра. Прибрах ги и започнах да се грижа за тях. Тъй като не открих никакъв техен роднина, ги доведох със себе си в Лондон. Но, страхувам се, са доста недисциплинирани. — Прокара пръсти през косата си и се засмя мрачно. — Но моите малки драми вероятно не са от интерес за вас. Вече е късно, лейди Деламиър, и вашето присъствие тук може да бъде поставено под въпрос, меко казано. Предлагам да обсъдим утре нашия проблем. Може би у вас?

— Не е нужно. — Индия вирна брадичка. — Не желая по-нататъшни контакти с вас. Напълно прав сте, лорд Торнуд. Сега вече виждам, че мъжът, когото познавах, мъжът, когото обичах и за когото се омъжих, е умрял край Ватерло. Нямам никакъв интерес към непознатия, който дойде на негово място.

Младият мъж се намръщи.

— Трябва да сложим край на тези схватки. И двамата сме възрастни хора. Сигурен съм, че можем да се държим цивилизовано, докато разрешим този заплетен проблем.

Думите му бяха посрещнати от дрезгав смях.

— Цивилизовано, а? Ако знаеше нещо за моето семейство, щеше да си наясно, че цивилизоваността не е сред силните страни на рода Деламиър. Всъщност, трябва да се радваш, че не нося пистолета си. — Обърна се към вратата. — А сега, лека нощ, милорд. Или по-скоро, довиждане.

— Това е лудост — изръмжа нейният домакин. — Настоявам да се върнеш. Ще изпратя камериера си да спре някой файтон, за да се прибереш вкъщи.

— Моята безопасност не те засяга. — Разтреперана, младата жена се отскубна от ръката му. — По-добре отдели повече време и внимание на бедните сирачета горе, вместо да се тревожиш за мен.

С тези думи тя прелетя край него и се запъти към вестибюла.

Графът остана неподвижно за дълго, докато светлинките от огъня играеха по широките му рамене. Чуваше гневните й стъпки, последвани от ядосания й глас по адрес на шокирания Чилтън, и накрая затръшването на входната врата. Торнуд се намръщи и си наля чаша бордо; пресуши я прекалено бързо, за да изпита наслада от нея или да запази яснотата на мисълта си.

А после захвърли чашата в огъня. Тя се разби на хиляди парченца. Това беше лудост, истинска лудост; знаеше го прекрасно.

Някои неща обаче не можеха да се променят.

Когато малко по-късно граф Торнуд се запъти от кабинета си към кухнята, стоманеносивите му очи бяха изпълнени с ядна решимост.

Индия бе готова да се закълне, че я следят. Обърна се рязко и се загърна плътно в пелерината си, докато оглеждаше тъмните съседни улици.

Не се виждаше нищо.

Тръгна отново, стиснала здраво в ръце елегантния си лакиран бастун, готова при нужда да го използва като оръжие.

Мислите й непрестанно се връщаха към едно сурово, загоряло от слънцето лице със сребрист белег край челюстта. Гласът на Торн бе толкова студен, дотолкова лишен от каквито и да било емоции, че бе напълно невероятно да я лъже. Той очевидно бе непознатият, за когото се представяше, човек с изтрити спомени и изпразнено от чувства сърце. Младата жена потрепера при спомена за безкрайните върволици каруци, които отнасяха ранени от ужасите на бойното поле край Ватерло. Един мъж бе паднал там и бе оставен да умре, под купчина от други ранени…

Да, можеше да повярва, че подобен кошмар е способен да изтрие спомените на човек. А тя самата какво щеше да прави сега? Откакто Девлин Карлайл я бе оставил в Брюксел, бе прекарала живота си в нещо като полусън, с безчувствени сърце и съзнание. Беше се затворила за всякакво щастие. Сега разбираше, че през последните месеци тя също бе умряла в известен смисъл. Изолирана в свят без надежда и без радост, тя сама се бе отказала от живота.