Кристина Скай - Индия

Засмя се диво, дрезгаво. Нейният съпруг се бе завърнал от мъртвите и й бе дал болезнен урок. И сега тя отново се връщаше към живота, приемаше реалността на собствената си природа, която винаги се бе отличавала с необузданата си независимост.

Може би така беше по-добре, реши Индия. Беше типична Деламиър и следователно с неспокоен и горд дух, воден от други страсти, различни от заобикалящото я мнозинство. В този момент даваше обещание пред самата себе си, че отсега нататък нямаше да тъгува повече.

Младата жена се усмихваше доволно при тази мисъл, когато зави зад ъгъла и се озова пред две навъсени особи, които препречиха пътя й.

— К’во й туй пред нас, Грейвс?

По-високият от двамата, със скрито от парцалива кафява шапка лице, се запъти бавно към нея.

— Едно хубаво гълъбче, готово да го оскубем, т’ва й — отвърна през смях приятелят му.

Прокара ръка по рамото й; беше достатъчно близо, за да помирише дъха му, вонящ на уиски. Индия стисна още по-здраво елегантния си бастун.

— Съветвам ви да се дръпнете от пътя ми.

— Охо — рече по-едрият, като се приближи още повече. — Значи трябва да освободим пътя на дамата, а? Мисля обаче, че все още не е дошъл моментът за туй. Не и преди да сме взели портмонето, което несъмнено се крие под тези поли.

Младата жена вдигна бастуна и го насочи към гърдите на натрапника.

— Върви си или ще трябва да го използвам срещу теб.

— Олеле, чак партенките ми се разтрепериха, миледи — промърмори нейният нападател.

Усмихнато протегна ръка към бастуна или по-скоро към мястото, където трябваше да бъде. Но полираното дърво просветна във въздуха и се стовари върху рамото му. Непознатият се олюля и с ругатни се строполи върху калдъръмената настилка. Младата жена се обърна към другия натрапник.

— Вземай приятеля си и се махай, иначе ще сторя същото и с теб.

— Дяволски ми съ ще да тъ видя как шъ го напрайш.

Индия се намръщи при вида на нападателя си, който започна бавно да се приближава. Беше се научила да се бие преди години на пясъчните равнини край Делхи, където баща й се бе обучавал при един индийски майстор на древни бойни техники. Беше се оказала добра ученичка и превръщаше дори невинния бастун в смъртоносно оръжие. Дори Иън трябваше да се съобразява с нейните способности и двамата често тренираха заедно. Младата жена планираше стратегията си, когато от мрака зад гърба й изплува още една фигура.

На слабата лунна светлина проблесна пистолет.

— Дръпни се от нея.

„Торн?“ Тя се обърна, повдигнала вежди. Какво правеше той тук? Трябва да я бе проследил по целия й път дотук. Честно казано, това вече бе върхът на всичко. Можеше да се погрижи прекрасно за себе си и без неговата помощ.

Засега обаче онзи, който имаше затруднения, бе самият Торнуд. Високият със смачканата шапка вече се бе съвзел от удара й и с ръмжене се изправи на крака. Сега вече и двамата започнаха да се приближават към нейния защитник.

— Бягай — нареди той, без да отделя очи от своите нападатели. — По дяволите, бягай на безопасно място.

Подобна лудост можеше да я накара само да въздъхне. Какво щеше да й остане от честта, ако побегнеше точно сега? Вместо да вдигне поли и да търти нанякъде, както се очакваше от нея, Индия вдигна бастуна и застана в очакване на подходящия момент да го използва.

— Какво правиш? Казах да се махаш оттук! — заяви задъхано Торн, докато залъгваше двамата негодяи.

Бастунът й отново се вдигна със светкавична бързина и в следващия миг се стовари върху непознатия вдясно от Девлин, като го накара да падне на колене. Секунда по-късно той самият довърши своя нападател с дясно кроше и остър ляв.

Двамата лежаха върху калдъръма и стенеха от болка. Девлин изчетка палтото си и погледна намръщено към Индия.

— Казах ти да бягаш.

— А аз реших да остана. Щяхте да останете двама срещу един, което не ми се струва особено справедливо.

— Ти си жена, по дяволите. Не би трябвало да излизаш сама, камо ли да се биеш с някакви си негодяи.

— Предпочиташ да бях избягала и да оставя да те убият, така ли?

— Не става дума за предпочитания, дявол го взел! — Девлин я хвана за ръката и опита да я издърпа надолу по улицата. — Ще поговорим за това по-късно. Това не е нито времето, нито мястото за…

Индия изтръска ръката му.

— Напротив, точно това е моментът, лорд Торнуд. Аз би трябвало да побягна, стиснала полите си в ръце, задушена от ужас — това ли очакваше от мен?

— По дяволите, никога не съм казвал…