Кристина Скай - Индия

— Точно това каза.

Изражението на младия мъж стана сурово.

— Онези двамата ще се свестят всеки момент. Не би трябвало да бъдем още тук, когато това стане. Да тръгваме!

И хвърли поглед към притъмнелите къщи наоколо.

— Нямаш право да ми даваш заповеди.

— Така ли? — Девлин повдигна подигравателно вежди. — Твърдеше, че съм твой съпруг. Наложи ли се да избера да упражня законните си права, даването на заповеди ще бъде само началото на онова, което бих могъл да сторя с теб, миледи.

— Не би се осмелил!

— По-добре не се опитвай да видиш какво ще направя.

Индия отпусна юмруци отстрани на тялото си.

— Прибирам се у дома. И не се меси повече в живота ми.

Младата жена се завъртя сред облак муселин, но бе направила само една крачка, когато край нея се стрелна някаква сянка. Ненадейно гръмна пистолет и тя извика, като се строполи върху студения калдъръм.

Торн стреля, но разбойниците вече бяха изчезнали в тъмната уличка, която водеше на север. Изруга, вдигна Индия и се взря в лицето й.

Беше бледа, стискаше зъби. Младият мъж премести погледа си по-надолу и видя кървавата диря, оцветила роклята й.

— Малка глупачка — възкликна дрезгаво той.

Ръцете му обаче трепереха, когато се отправи обратно към „Белгрейв Скуеър“; имаше неприятното усещане, че жената в обятията му не можеше дори да го чуе.

Лекарят като че ли нямаше да дойде никога. Девлин изминаваше за стотен път разстоянието между спалнята на горния етаж и главния вход, когато той най-после се появи, раздърпан и разтревожен.

— Това трябва да е най-малкото момиченце? Надявам се треската й да не се е подновила. Жалко, при последния преглед ми се стори, че вече е съвсем добре.

— Не, този път не става дума за Алексис. Една жена бе ранена с пистолет.

— Боже, Боже, Лондон става по-опасен с всеки изминал ден!

Торн го поведе нагоре към спалнята, където, със затворени очи, лежеше Индия. Изглеждаше тревожно бледа и като че ли не дишаше. Младият мъж погледна към лекаря.

— Е?

— Доста необичайно. — Мъжът се изкашля. — Благоприличието на всичко това…

— По дяволите благоприличието! Само я измъкни от това и можеш да искаш всичко от мен.

Докторът нави ръкави и се приведе над чантата си.

— Моята цена е еднаква за всички пациенти, лорд Торнуд. А сега предлагам да донесете чаша, за да приготвя лауданум, в случай, че тя се събуди. Има неприятна подутина на главата, ако не се лъжа. — Намръщи се, тъй като Дев не помръдваше. — Вървете. И не се връщайте преди да са минали поне двайсет минути!

Младият мъж се отправи към кабинета си, пресуши чаша бренди, а после взе друга чаша за лекаря. След като направи това, провря пръсти в косите си и се загледа в огъня.

Изминаха доста мъчителни мигове, преди да стане отново. Приближи се до лавиците с книги и взе оттам томчето със заглавие „Пространен тракт по естествена история“. В същия миг се чу изщракване и цялата етажерка се отдели от стената.

Торнуд взе един свещник и премина през тъмния отвор, откъдето тесен коридор водеше надолу към един от килерите край кухнята. Несъмнено през вековете тайният проход бе служил за незаконно пренасяне на стоки.

Сега се използваше с малко по-различна цел.

Младият мъж спря в долния край на стълбите и зачака. В далечния край на стената се отвори някаква врата. През нея се показа човек.

Девлин се взря критично в него; новодошлият бе с черни коси и сиви очи.

Лицето му като че ли бе лицето на самия Торн.

— Добра ли се до онези документи без да те видят? — попита напрегнато той.

— И още как. Ще имаме отговор след няколко часа. Да…

Торнуд поклати глава.

— Не, този път ще отида аз. Така е по-безопасно. А и не мисля, че мога да остана повече тук. Не и при положение, че тя е под един и същ покрив с мен. — Погледна през единствения прозорец на стаята към притихналата улица. — Всичко това е моя грешка, разбира се. Трябваше да я накарам да се качи на скапания файтон, вместо да опитвам да я следя. А проклетото ми рамо ме забави.

— Трябва да бъдеш щастлив, че изобщо имаш рамо след онова, което преживя при Катр Бра — отвърна мрачно другият. — Освен това не можеше да знаеш, че ще я проследят и нападнат.

— А би трябвало. Знам, че някой държи къщата под непрекъснато наблюдение. Тази нощ с нищо не е по-различна от другите, нали?

Девлин се обърна и стовари юмрук в стената.

— Ти имаше твоите заповеди. Както впрочем всички нас.

— Може би съм уморен от заповеди и тайнственост. Може би е време войната най-после да свърши и за мен, Херингтън.