Кристина Скай - Индия

Трепереща, Индия прогони спомените. Беше й прекалено трудно да ги понесе.

— Вече трябва да си вървя. Не ме задържайте, моля ви.

Усещаше ужасно напрежение в раменете си, докато опитваше отчаяно да се овладее. Торнуд настръхна.

— Съжалявам.

Дрезгавият й смях бе изпълнен с отчаяние.

— Съжаляваш ли? Каква полза от съжаления? — Отстъпи непохватно крачка назад. Погледна го с блеснали от сълзи очи. — Довиждане — рече тя. — Довиждане, Девлин Карлайл. Не идвай да ме виждаш. Не се опитвай да се свържеш никога повече с мен. Вече съм така мъртва в чувствата си към теб, както и ти към мен. Нямам друг избор, освен в крайна сметка да се науча да приемам този факт.

След това вирна брадичка и се отправи гордо към вратата.

През следващите два дни граф Торнуд изпрати пет съобщения за Индия в градския дом на херцогиня Кранфорд.

И получаваше обратно неотворени всичките си послания. Когато изпрати като посредник и управителя на своя бизнес, той също се прибра безславно, без да е изпълнил мисията си.

При всеки следващ неуспех настроението на младия мъж се влошаваше. Най-накрая реши да отиде лично.

Приемът му в никакъв случай не можеше да се нарече радушен.

Не, лейди Деламиър не приемала посетители.

Не, нямало да приеме писмено съобщение от граф Торнуд.

Не, нямало никаква възможност да говори с нея, обяви царствено старият иконом и затвори полираната дъбова врата в лицето на младия мъж.

Вбесен, той се отправи обратно към „Белгрейв Скуеър“. Щом тя искаше война, щеше да я получи. Щом се озова в кабинета си, извади перо и фина хартия и само след миг едрият му почерк започна да запълва страницата.

Посланието обаче не беше предназначено за Индия, а за Иън. Торнуд не обичаше нечестните игри, но не виждаше по какъв друг начин да се свърже с тази вироглава жена, която на всичкото отгоре му бе съпруга. А с нея щеше да се свърже на всяка цена, тъй като бурната среща в кабинета му го бе разтърсила по-силно, отколкото му се щеше да признае.

Миналото си беше минало, беше си казал мрачно той, но голите слова не можеха да прогонят от съзнанието му образа на Индия Деламиър, на бледото й лице и треперещи ръце.

Нито пък да го освободят от странната, тъпа болка, която глождеше и денем, и нощем сърцето му.

Улиците около „Белгрейв Скуеър“ бяха осветени от луната и потънали в тишина; само от време на време се чуваше тракането на някой самотен екипаж. В този момент вратата към кабинета на граф Торнуд се отвори със замах.

— Какво искаш от мен?

Пред него, настръхнала и яростна, стоеше Индия Деламиър, с пламнали бузи.

— Щастлив съм да разбера, че си получила писмото ми. Нека да ти помогна да свалиш пелерината си.

Младата жена сграбчи тъмносиньото кадифе.

— Не е нужно, тъй като няма да стоя дълго. — Отметна ядосано върху раменете си подплатената с коприна качулка. — Помолих те да ме оставиш на мира, но ти отказа. Каква игра играеш?

— Не играя никаква игра — отвърна напрегнато Торн. — Просто исках да се уверя, че… че си добре.

— Дори превъзходно, благодаря.

— Защо не изпрати твоя управител да се види с мен?

Индия повдигна рамене.

— Ще ви уведомявам за решенията си, когато му дойде времето. А сега, милорд, свършихте ли вече?

— Още не.

Пръстите му обвиха несъзнателно китката й, както бяха сторили преди три дни. Нима бяха изминали само три дни? Струваше му се, че от предишната им среща го делеше цял един, изпълнен със студенина, живот.

— Да остана, за да бъда подложена на онзи обиден разпит ли? По-добре да не го правя. Казал си на Иън, че трябва да говориш спешно по много важен въпрос с мен; затова и дойдох. Очевидно това е било лъжа.

— Не, има още нещо. — Торнуд извади бавно ръка от джоба си. — Докато преглеждах стара документация, попаднах на това писмо. Аз самият не си спомням, но ти спомена, че съм разнасял кореспонденцията на Уелингтън. — С непроницаемо изражение й подаде сгънат лист хартия. Между гънките му се подаваше деликатна ръкавица от фина дантела. — Това познато ли ти е?

— Моята ръкавица.

Лицето й пребледня.

— Беше в писмото, което ми изпрати. — Младият мъж присви очи. — Пишеш, че принадлежала на семейството ти вече от двеста години. Стори ми се редно да ти я върна сега, след като…

Лейди Деламиър пое нежната дантела.

— Сега, след като е дошъл краят на нашия обет. — Засмя се насила. — Колко трогателно. Безкрайно съм ви благодарна за вашата любезност, милорд.