Кристина Скай - Индия

— Защото тогава ще го използвате, за да скриете най-забележителните очи, които съм виждал някога. — Гласът му бе прозвучал безрадостно. — И най-красивата уста.

Дори сега при този спомен, младата жена усети топка в гърлото си. Нима това бяха просто някакви думи? Нима любезностите на Торн бяха продължили толкова дълго, колкото бе и прекараното заедно време?

Индия стисна юмруци. Отказваше да повярва подобно нещо. Неговите чувства бяха толкова истински, колкото и нейните собствени. Отсъствието му трябваше да има друго обяснение.

Но сега всичко щеше да бъде чудесно. Той се бе върнал и с това бе дошъл краят на всичките й мъки.

В този момент вратата на библиотеката се отвори. В осветения й отвор се очерта широкоплещеста фигура.

— Чилтън, няма ли да донесеш най-после портвайна? — Мъжът пристъпи напред и присви очи. — Коя е тази жена, Чилтън? — попита той.

Студените, бездушни слова накараха Индия да спре рязко. Вдигна поглед към изваяната челюст и слабото лице на човека пред себе си.

Към Девлин Карлайл, когото бе изпратила на война и чиято смърт я измъчваше вече от месеци.

Човека, за когото се беше омъжила в навечерието на битката при Ватерло.

Младата жена тръгна отново бавно, а сърцето й тупкаше бясно.

— Дев, ти ли си това?

Той замръзна на място, присви сурово устни.

— Моля?

Индия се приближи със замъглени от радостни сълзи очи. Бавно свали кадифената качулка и по косите й заиграха червеникави отражения от светлината.

— Ти си жив. Най-после се върна при мен.

Протегна ръка и го хвана за китката.

Мъжът обаче само сведе смръщен поглед към дланта й. Изражението му стана още по-строго и той се отдръпна бавно.

— Страхувам се, че има някаква грешка.

Младата жена се взираше в слабото лице, в сивите студени очи; сега виждаше промените, които не бе забелязала преди.

— Трябва да ти е било много трудно, нали? Изглеждаш по-стар, по-суров. Предполагам, че същото се отнася и за мен. — Засмя се остро. — Но всичко това сега е без значение. Ти се върна и аз имам да ти казвам толкова неща. — Очите й се замъглиха от съжаление за момент, но след това тя се усмихна отново. — Е, ще имаме достатъчно време за въпроси и обяснения. Нека първо да те докосна, за да се убедя, че наистина си жив.

Протегна ръце, допря ги в твърдите мускули под яркочервената куртка. Усети го как трепва от този почти неусетен допир.

— Дев?

Той измърмори под носа си някаква псувня, загледан в белите пръсти върху тъмната вълнена материя.

— Казвам се Торнуд.

— Не и за мен.

— Да не би да сме… близки познати? — попита грубо мъжът пред нея.

— Ти си мой съпруг и мъжът, когото обичам — отвърна с достойнство Индия. — Не ме ли познаваш?

Торнуд издърпа ръката си изпод дланта й и погледна намръщено иконома, който наблюдаваше с жадно любопитство.

— Това е всичко, Чилтън — обяви лаконично той. — А сега ни остави.

— Разбира се, милорд.

— Какво има, Дев? Каква жестока игра играеш?

— Това не е игра.

Младата жена все още очакваше той да разтвори обятия и да я притисне в тях, а очите му да блестят както тогава, в Брюксел.

Въпреки надеждите й, никаква радост не го озари и болката от това откритие прободе сърцето й като с меч. Как можеше да я гледа така студено, без сянка от спомен или емоция в очите?

— Страхувам се, че е станало някакво голямо недоразумение, мис…

— Лейди Деламиър. По-точно, лейди Торнуд. Като че ли не знаеш.

— И вие ли сте дошла като другите, изгаряща от желание да научите някоя клюка за току-що завърналия се граф?

Гласът на младия мъж я опари с цинизма си.

— Не за клюка. Дойдох да видя мъжа, когото обичам. Мъжа, който мислех, че ме обича. Мъжа, за когото се омъжих в Брюксел непосредствено преди битката при Ватерло. — Гласът й потрепера. — Сега обаче започвам да се питам дали ти наистина си същият човек.

— Скъпа госпожо, тази вечер вече идваха да ме видят десетина жени. И всяка една от тях твърдеше, че сме имали много близки отношения. Трябва да извините скептицизма ми, макар вие да сте първата, заговорила за брак.

Индия се олюля, напълно объркана, докато изучаваше познатите черти, които сега й се струваше, че принадлежат на някакъв студен, враждебно настроен непознат.

— Но това е вярно.

— Нима? И къде трябва да се е състояла тази церемония?

Младата жена стисна още по-силно юмруци.

— Не се шегувай. Не и за това, Дев. Това не е в твой стил.

— Но може би вие не знаете нищо за мен, мадам. Може би не съм онзи, за когото ме мислите.