Мики Спилейн - Търговци на смърт

— Изглеждаше ли задъхан или нервен?

— Постоянно си гледаше часовника.

На ъгъла имаше телефон и помолих да ме свържат с офиса. Слушалката вдигна моят човек и аз казах:

— Знаеш ли колко стаи са свързани с апартамента на Тейш?

— Естествено. До тази сутрин бяха девет, след това мистър Шей поиска и малката стая в края на коридора, която не е част от комплекса. Входът към нея е от съседния коридор. Защо питаш?

— Служебният изход близо ли е до нея?

— Чакай малко. — Чух го как отваря едно чекмедже, прави справка с картата на етажа, след което каза: — Да, непосредствено до нея. Но този изход е винаги затворен. Да не би нещо да не е наред?

— Не, всичко съвпада. Благодаря ти.

Затворих слушалката.

— Какво беше пък това? — попита Лени.

— Сарим Шей имаше среща навън преди малко. По някакъв начин е успял да се сдобие с ключ от служебния изход, което вероятно не е било много трудно за него, и ни се е изплъзнал за няколко минути.

— Защо ли?

Поклатих глава.

— И аз не знам. Този трик с пурата е бил планиран предварително. Проклетата врата, изглежда, не е била охранявана, защото е била здраво заключена. — Погледнах часовника си. Беше почти осем часът. Хвърлих шапката и шлифера си на масата и се обърнах към Леки. — Навъртай се наоколо. Ще те повикам, ако възникне нужда от теб.

— Да се надяваме — ухили се Лени.

Лицето му бе почервеняло от щастие, че може да преживее нещо възбуждащо. Но аз бях в този бизнес прекалено дълго време, за да се поддавам на юношески представи за героична романтика. По тялото си имах много белези и някои от зарасналите ми рани се обаждаха, когато времето се разваляше.

— Да се надяваме, че няма да възникне — парирах аз. Този път нямаше защо да се тревожа, че ще ме спрат. На рецепцията ме очакваше едно учтиво младо момче, което трябваше да облече малко по-голям костюм, тъй като можех да видя издатината на хълбока му, където държеше патлака си. Каза ми, че Вей Лока е оставила инструкции веднага да бъда отведен в апартамента й и посочи към асансьора в далечния край на коридора, който стоеше отворен, със загасено вътрешно осветление и наполовина дръпната защитна решетка.

Когато тръгнахме към него, аз обърнах любопитно глава към тълпата, която очакваше другите асансьори, мъже и жени, облечени в модни вечерни костюми и тоалети, каквито само един официален прием от висок ранг можеше да изкара на бял свят. Чакаха търпеливо реда си да се качат в балната зала, която се намираше на петия етаж.

Там беше и Рондин, усмихваше ми се отдалеч, в прекрасна вечерна рокля, толкова великолепна, че бе естественият център, който привличаше вниманието на всички мъже наоколо. До нея се бе изправил Талбът, светски мъж, плейбой и свободен агент, който си гледаше кефа за моя сметка.

Влязох в асансьора и потеглихме за етажа на Вей Лока.

Тя отвори сама вратата и музиката от радиоапарата във всекидневната се разнесе като тържествена увертюра, като съвършено оркестрово изпълнение, което трябваше да подчертае значимостта на момента.

Не знаех какво очаквах, но във всеки случай бях изненадан. Вей Лока бе се съобразила с вкусовете на западния свят и сега бе обвита от удивителна бяла коприна в странни, почти флуоресциращи нюанси, която контрастираше по един възбуждащ начин с мургавата й кожа и блестящата черна коса.

Нищо не бе скрито. Но нищо не бе и показано. Тъканта се стелеше покрай нея по такъв удивителен начин, че човек веднага разбираше, че под нея е гола, защото просто нямаше нужда от нищо друго, което да носи отдолу. Всяка линия и закръгленост на разкошното й тяло бе притежание на финото одеяние, което я притискаше ревниво, очертаваше чувствените контури на бедрата й, благодарно, че са му позволили да се докосва до гърдите й. Едното рамо бе покрито, а другото голо, кръстът й бе стегнат от колан, а роклята се спускаше надолу до бедрата, където се разтваряше в дълга цепка до пода така, че когато ходеше, човек имаше възбуждащото усещане, че вижда пред себе си идеала на истинската жена, който е бил дълго време скрит от очите на света и сега се готви да го порази.

Тя знаеше какво си мисля. Схвана веднага въздействието, което имаше върху мъжете, и се наслаждаваше на знанието за желанието, което четеше в очите ми.

Ухилих се, защото схващах, че очаква комплимент.

— Ти ще бъдеш сензацията на вечерта.

— Така и трябва да бъде — каза тя.

Беше малко повече самоуверена, отколкото е нужно, затова я подразних.