Мики Спилейн - Аз съм съдът!

Този път ми се наложи да паркирам през две пресечки. Две полицейски коли бяха блокирали пътя в двата края на улицата. Размахах на тоя от моята страна значката и картата и той ме пропусна. Забързах към групичката от хора скупчени пред една аптека. Пат беше там с целия екип от отдела по убийствата. Пробих си път през тълпата и кимнах на Пат. Проследих очите му към дребната фигура просната на тротоара. Кръвта се беше стекла през единствената дупка на гърба, обагрила овехтялото палтенце в тъмночервено. Пат ми кимна и аз обърнах главата да видя лицето.

Подсвирнах. Бобо Скакалеца никога повече нямаше да се грижи за пчелите си.

Пат посочи към тялото.

— Познаваш ли го?

Кимнах.

— Да. Познавам го добре. Казва се Хопър, Бобо Хопър 6 6 Хопър — скакалец. — Б.пр. . Чудесен момък, макар и малко мръднал. Не е обидил никого в живота си. Беше един от пласьорите на Калецки.

— Застрелян е с 45 калибър, Майк.

— Какво! — изревах аз.

— Тоя път има и още нещо. Наркотик. Ела с мен.

Пат ме въведе в аптеката. Дребничкият и пълен аптекар се суетеше уплашено около група детективи предвождана от едър мъж в тъмносин костюм. Много добре го познавах. Не се обичахме с него от момента в който разкрих един случай под носа му. Беше инспектор Дейли от отдела за наркотици.

Дейли се обърна към мен.

— Какво правите тук? — запита ме грубо той.

— Предполагам същото, каквото и вие.

— Веднага си обирайте крушите. Не обичам разни частни ченгета да ми се бъркат из краката. Хайде, изчезвай.

— Един момент, инспекторе.

Когато Пат заговореше с тоя глас, всички млъкваха. Дейли уважаваше Пат. Бяха много различни като полицаи. Дейли се беше издигнал по обичайния начин, по всички стъпала на йерархията, като чакаше доста време на всеки етап, докато Пат бе направил кариера благодарение на научното си мислене. Но макар и да се различаваха толкова много в подходите си към разкриването на престъпленията, Дейли беше достатъчно мъж и уважаваше дълбоко Пат.

— Майк има изключителен интерес от разкриването на това престъпление — продължи той. — Благодарение на него имаме толкова голям напредък. Ако нямате нищо напротив, бих желал да го държа в течение на случая.

Дейли ме изгледа злобна и повдигна бичите си рамене.

— Окей, нека да остане. Само гледай тоя път да не укриеш някое доказателство — той буквално се изплю в мен.

Последният път когато се бях намесил в разследван от него случай, не бях споделил с него някои мои наблюдения, и като използувах въпросната улика се добрах до един много крупен трафикант на наркотици, който в противен случай никога нямаше да пипнем. Дейли никога не ми го прости.

Шефът на бюрото по наркотиците обработваше гръмогласно нещастния аптекар и аз чувах съвсем ясно всяка негова дума.

— И така, да повторим всичко отначало и да видим дали няма да си спомните още нещо.

Доведен до ръба на нервна криза, аптекарят закърши пухкавите си ръце и огледа заобиколилите го злобни лица. Физиономията на Пат изглежда му се стори най-благата и той избра него.

— Нищо не правех. Може да съм метял в ъгъла. Това е всичко. И влиза значи този човек и ми казва да му изпълня рецептата. Изглеждаше много разтревожен. Подаде ми една счупена кутия която нямаше никакъв надпис отгоре. Каза ми че ще си загуби работата и никой повече няма да го наеме, ако не го изпълня. Изтървал кутията която трябвало да отнесе по поръчка някой я настъпал и лекарството се пръснало по паважа.

По ъглите имаше още останал прашец. Взех проба от него отзад и го опитах, после го изследвах. Бях почти сигурен какво е, но за всеки случай го изследвах, и тогава вече се уверих сто процента. Хероин. Такива неща не трябваше да се случват, така че като съвестен гражданин се обадих на полицията и им казах за какво става въпрос. Те ми казаха да го задържа докато стигнат при мен, но откъде да го зная, че не е гангстер и няма да ме застреля?

На това място дребосъкът прекъсна и потрепера.

— Имам семейство. Опитвах се да не бързам, но той непрекъснато ме подканяше да бързам и си държеше ръката в джоба на палтото. Може би държеше пистолет? Какво можех да направя? Напълних една кутия с борова киселина, взех му един долар и той излезе. Заобиколих щанда да видя накъде тръгва, но преди още да стигна до вратата го видях че пада на паважа. Застрелян. Мъртъв. Пак извиках полицията, и този път дойдохте вие.

— Видя ли някого да бяга? — запита Пат.

Дребосъкът поклати глава.