Мики Спилейн - Кървав изгрев

Първият полицай, който влезе в стаята, ме видя да стоя така и извади пистолет, преди някой да го спре.

— Стой!

Чарли смушка Рандолф.

Аз чаках. Полицаят приближи и нареди:

— Обърни се.

Още преди заповедта аз застанах до стената, облегнах се на нея с разтворени крака, оставих полицая да издърпа пистолета и да ме провери за друго оръжие.

Чух Чарли да казва:

— Е?

Рандолф се засмя:

— Казах, че му давам десет минути преднина, но сега нещата не са в мои ръце.

До този момент не бях подозирал колко „остър“ може да бъде старият Чарли.

— Нямаш избор, Хал. Може би жена ти би искала да узнае за епизода в Детройт.

Рандолф едва не се задави.

— Не, няма да направиш това…

— Може би не, ако…

Хал Рандолф каза нещо, което не чух, отиде до ченгето и пъхна служебната си карта в носа му.

— Аз ще се погрижа за него.

Но полицаят не трепна.

— Съжалявам, сър. Той е в списъка на издирваните!

— По-добре виж картата ми…

— Видях я. Може да впечатли капитана, но не и мен. — Полицаят ме потупа.

— Изправи се с ръце на гърба!

Чух изщракването на извадени белезници. Рандолф каза:

— В такъв случай, по-добре виж това, преди да предприемеш нещо.

Каквото и да бе това, което показа, полицаят бързо промени решението си. Обърнах се. Те двамата стояха лице в лице. С гневно лице полицаят връчи в протегнатата ми ръка револвера. Рязко се обърна на пети и излезе от стаята.

— Благодаря. Разтревожи ме. Някой ден и аз ще открия какво се е случило в Детройт…

Лицето му застина отново и аз разбрах, че съм прекалил. С преднамерен жест Рандолф погледна часовника си.

— Имаш десет минути, Тайгър, после тръгваме след теб. Ще се обадя навсякъде и ще затворя всички пътища за бягство, и когато те изправя пред съда, ще ви поставим на място — теб, Мартин Грейди и цялата му проклета организация веднъж завинаги! Няма да стигнеш далеч. Не си по-бърз от радиото или телефона, така че в мига, в който тръгнеш оттук, започни да мислиш какво ще ти струва това, че си такъв умник!

— Не си от благодарните — отбелязах небрежно.

— Мен, губиш собственото си ценно време!

— Винаги мога да ти се измъкна, Рандолф.

— He, не можеш!

— Имаш слаба памет. Все още нямаш Мартрел, както и разкритията му. Все още не си намерил Спаад Хело и ако ти ми заиграеш твърдо, направо ще ви съсипя — теб и организацията ти. Аз ще се откача от въжето с нещо, с което разполагам, а ти ще „увиснеш“, заедно с мръсните си калташки номера. Доставих ти неща, за които можеш да получиш медал или повишение, а това е нещо, което сам не можа да заслужиш. Ако мислиш, че ще спра дотук, направо си луд.

— Имаш още осем минути.

— Заври си ги, знаеш къде!

Той се ухили, доволен от себе си и от това че бях вбесен. Когато кипнеш целия, забравяш някои неща, а той точно това искаше.

Тогава мярнах предупреждението в очите на Чарли и с поглед им казах „чао“. После се чупих.

Точно преди асансьорът да стигне фоайето, си спомних нещо и го спрях на първия етаж. Излязох и се спуснах долу по стълбите, залепих се до стената и огледах коридора. Полицаят, който беше горе, стоеше там с няколко други; един с униформа на капитан и в ролята си на началство четеше конско на патрулния полицай, че е послушал човек от Вашингтон, без значение кой е той. Нареди на един да стои при асансьорите, друг да пази стълбите, а после се качи в другия асансьор с униформения полицай. Преди те да стигнат до мен, аз слязох по стълбите към мазетата, намерих врата, която излизаше в задната част на сградата, и се изнизах. Трябваше да прескоча две огради, докато стигна до тротоара. Мушнах ръце в джобовете си и се отправих към Осмо авеню, усмихвайки се при мисълта за бесните в момента ченгета.

Валеше.

Какво липсваше? Какво беше това, което знаех и точно когато щях да сложа ръка на него, ми се изплъзна? Там беше, а аз не го виждах. Отсега нататък всичко ставаше много просто. Подробни разкрития на Мартрел и всички са доволни. Той бе с жената, която обичаше. Искаше единствено нейната безопасност.

По един особен начин той бе по-голям късметлия от мен. Достатъчно възрастен бе, за да проумее, че Соня не е за него, а възрастта има и предимства. Знае ли човек? Може би, в края на краищата, тя го обичаше? Може би точно образът на бащата бе това, от което се нуждаеше тя? Имало е и други подобни случаи.

А сега, Рондин. Моята работа е нещо, което тя никога нямаше да разбере, а не искаше и да чуе за нея. За Рондин тя бе минало, с което е свършено. Тя не можеше да живее със страха и опасността, и изобщо не я обвинявах за това. Това не е живот за жена.