Мики Спилейн: Кървав изгрев

Мъжът спеше на един фотьойл. Вчерашният брой на „Нюз“ лежеше на коленете, главата му бе заровена на една страна в ужасното мохерно кресло, което беше третия мебел в стаята. Дребен човек, на около петдесет и пет години, в дочен работен комбинезон и разкопчана риза, наскоро подстриган, но неизбръснат.

Устата му бе отворена, дишаше тежко и равно. С всяко похъркване излизаше и меко къркорене, като от несъзнателно задоволство. На шкафчето до леглото имаше шепа пари. Две отгоре бяха стотачки, а останалите — по петдесет.

Застанах пред него. Знаех, че съм го виждал и преди, но все още не можех да си припомня къде.

Когато се уверих, че е „чист“ от оръжие, го сритах в крака, отстъпих крачка назад с насочен към него револвер и загледах процеса на събуждането.

Като ме видя, каза само:

— По дяволите, Тайгър! Аз… Тогава…

Видя дулото на револвера в ръката ми и здраво стисна устни, преглътна и ме загледа.

— Откъде те познавам, Флетчър?

— Тайгър, аз…

— Спокойно, приятел. Без дълги обяснения. Откъде?

Той пусна облегалката на креслото, а очите му не се отделяха от гледката на оръжието. Най-накрая кимна с глава, намери с усилие думи и промълви:

— Панама, човече! Не помниш ли?

— Не.

Той насочи пръст към гърдите си.

— Ти ме измъкна от залива. По дяволите, аз се давех! Ти ме извлече на пристана и ми спаси задника от онези крадливи копелета. Измъкна ме от ада, заради теб съм жив!

Чак тогава си припомних и прибрах желязото обратно в кобура под сакото. Един откачен моряк, който спасих от гроба, където се бе запътил заради пачка банкноти. Пиян го бяха дотътрили и пуснали във водата, тъкмо когато и аз бях на пристана и се мъчех да открия къде Меснър е сложил експлозивите. Оказах се достатъчно бърз да направя няколко дупки в местните хора, да го сграбча за врата, точно преди да потъне като камък, с което му съдействах и да изтрезнее светкавично.

Е, какво. Значи сега си имам един „приятел завинаги“, решил да ме черпи едно уиски? Усмихнах му се и протегнах ръка. Той я взе с усмивка, която се разля по цялото му лице.

— Извинявай, че съм забравил, Флеч. — Потупах се по желязото под сакото. — Знаеш, в моя бизнес не можеш да поемаш рискове…

— Да. Зная, Тайгър. Мамка му, изкара ми акъла. Изобщо не си падам да ме фиксира калибър като твоя…

— Гибънс ми предаде за обаждането ти. Виж сега, бих искал да си пийнем с теб за доброто старо време, но днес се женя и трябва да съм чистичък и трезвен. Радвам се, че те видях, и ако отново се видим, ще му ударим по няколко питиета, но сега трябва да тръгвам.

— По дяволите, Тайгър. Не ти се обадих за това, — Лицето му внезапно се свъси и той се изхлузи от стола, Погледна ме, отиде до прозореца, дръпна пердетата, за да погледне на улицата, после се обърна.

— Прочетох за теб. Спомних си и името ти.

Кимнах.

— Много хора са чели.

— След Панама на кораба се понесе слух и не знаех кой го е пуснал. Нищо не казах, Тайгър, никога не съм споменавал на когото и да било, че ти беше па пристана и за цялата тази история.

— Благодаря.

Той махна с ръка и направи гримаса.

— Не, не ти се обадих за това. Както ти казах, знаех за теб от това, което се говореше. Смятах, че си някой специален, след като потулиха работата, когато складът се взриви, и след всички онези избити хора! Абсолютно съм убеден, че беше ти! Чух Били Мендес да те описва, но изобщо не съм се обаждал! Нали съм точен?

— Напълно!

Знаех, че някой ме е наблюдавал онази нощ, но никога не узнах кой точно е бил. Тогава забелязах движение иззад балите, но акцията трябваше да бъде чиста. Приятелят Флетчър никога не узна колко близо е бил до смъртта. Били Мендес умря, преди да успее да подпише показания или да направи категорично разпознаване. Поне със сигурност.

— Тогава защо ми се обади, Флеч?

Той прокара ръка по лицето си, почука зъбите си с нокът, после седна на ръба на леглото. Каза много тихо:

— Просто не зная на кого друг да се обадя. Подхвърлям на полицията, а те се хилят като идиоти. Казват, че сам си правя проблеми. Мамка му, направо не знаех какво да правя, докато не прочетох за теб.

— Е, казвай вече в какво точно е проблемът? — попитах.

Той вдигна очи към мен.

— Ще ми се изсмееш…

— Защо?

— Защото не звучи сериозно.

— Ти все пак ми кажи.

Клемънт Флетчър бе замислил нещо голямо. Във всеки случай — голямо за него. Седя почти минута, докато премисли какво трябва да каже, и каза:

— Спомняш ли си парите, които ми върна?