Георги Спиров - Аз, детективът-нобелист

Андрос Дейвид Брейди Марк IV/13, компедитор HS

(под черта)!!!

Родителите ми твърдят, че още в пелените съм бил истинска напаст. След като проходих и докато тръгна на училище, пет пъти подпалвах къщата, и все по различен начин. Но историята, че сме избягали от квартала, защото съм инсталирал гравитрон в чужда сенокосачка и после пожарникарите едва я настигнали с хеликоптер, за да свалят вкопчилата се в нея и изгубила съзнание от липса на кислород съседка, е измислица отначало докрай.

Първо, не беше гравитрон, а най-елементарен хелиев балон, вързан за косачката с мономолекулярна корда, за която бях навързал червени парцалчета на педя едно от друго — да не се пореже някой 2 2 Стгранното е, че никой не им обърна внимание. (б.а.) . Второ, косачката не би могла да вдигне когото и да било, тъй като бях нагласил подемната сила само да уравновесява теглото й. Трето, мисис Смит наистина припадна, като видя косачката да се надига, понесена от порив на вятъра, но майка ми веднага я свести. Четвърто, пожарникарите извикахме само за да свалят косачката от бряста, в чиито клони се бе заклещила; а хеликоптерът дойде просто защото те не бяха разбрали какво точно се е случило. И най-накрая, квартала сменяхме само когато ме изключваха от училище, което по чиста случайност бе станало същия ден.

В края на краищата все пак завърших гимназия — в някакво затънтено монтанско градче на име Плевна, в чиито околности родителите ми купиха на сгода една занемарена ферма. След това, макар и със свито сърце, ме пуснаха в Чикаго.

Още първия семестър разбрах, че ученето далеч не ще ми запълни времето. Изчаках да мине Коледа и се свързах с трудовата борса, попълних стандартната анкета надве-натри и зачаках да видя какво ще ми предложат. Вместо това на монитора се появи втора анкета. Попълних и нея и тогава програмата-посредник съвсем се побърка. Почна да ми задава най-невероятни въпроси, аз търпеливо им отговарях, докато в един момент на монитора се появи: „Връзка с дежурния консултант“…

…Уплаших се да не потъна в двете бездънни небесносини езера, покрай които на вълни се спускаше златист водопад. 3 3 Компиграфоманът на Джо Куби искаше да махне или промени това изречение, защото било банално и старомодно, но аз не се съгласих — нямаше да е автентично; в края на краищата, още не бях навършил седемнайсет и целият ми опит с жените се изчерпваше с няколко целувки, а и камерата показваше консултантката в твърде едър план. (б.а.) Мис Дона Лещински — името й се изписа с едри букви в долния край на екрана — явно бе изненадана от появата ми.

— Странно — рече тя, — за първи път ми се случва подобна история.

После чух удивен възглас, тя се дръпна назад и се извърна надясно, където очевидно имаше друг монитор. Това ми даде възможност да оценя безупречния профил на лицето й и впечатляващия релеф на формите по-надолу. Така минаха няколко минути — аз се блещех, а тя четеше нещо, после рязко се обърна към камерата, този път с някакъв особен блясък в очите.

— Това не може да бъде — колебливо почна тя, — ами че ти си гений, за теб би трябвало да се бият на Уолстрийт.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно, мис Лещински?

— Само Дона — махна тя с ръка и продължи: — Нищо чудно, че посредникът е изпаднал в затруднение. За теб има подходяща работа, и не на едно място, но възрастта ти…

— Какво ми е на възрастта?! — настръхнах аз.

— Ами… как да предложим тийнейджър за президент на „Майкрософт“?

— Нямате право да ми се подигравате, мадам!

— Спокойно, Пит, говоря съвсем сериозно. Според интервюто, можеш да си сред десетте най-високоплатени мениджъри в страната. Но профилът ти е по-скоро за научна работа.

— Това и аз си го знам. И сега какво ще ми препоръчате?

— Трябва да помисля… Слушай, защо не ми се обадиш довечера — и мис Лещински ми даде частния си адрес.

Следващите няколко седмици усърдно наваксвах изоставането си в социалните контакти. Една сутрин обаче Дона сбърчи нос и заяви:

— Пит, повече не мога да ти пазя мястото.

— Какво място… — почнах недоумяващо, но се сетих как се запознахме. — Слушай, не искам да се занимавам с бизнес.

— Никакъв бизнес, знам какво ти трябва. В университетската библиотека търсят консултант в отдел „Справки и библиография“. Ще работиш три дни седмично по пет часа, плащането е двайсетачка на час.

Това наистина бе работа като за мен. Занимавах се най-често с колеги от различните факултети. Бързо се ориентирах в поръчките им и — какво да крия след толкова време — нерядко си докарвах приличен допълнителен доход от онези, дето ги помръзваше сами да си пишат курсовите работи. Освен това покрай работата се запознах с какви ли не хора, от маниаци на тема телевизионни игри до смахнати изобретатели. Едно от тия познанства ми остана за цял живот.