Георги Спиров - Аз, детективът-нобелист

Важното е, че работата бе свършена — на сутринта най-младите членове на комитета, две яки момчета от студентската асоциация „Питър Роха“, отидоха в хотела и като приложиха стария номер „Румсървис, моля“, вдигнаха П.Р. на един глайдер и го откараха при редактора.

Започвам персоналните благодарности с тях не само по хронология, а и защото им дължим в най-голяма степен успешната реализация на проекта. В следващите четири седмици те пожертваха личния си живот, за да надзирават любимия си професор и да го вразумяват, когато той реши, че му е писнало, а това се случваше най-малко по девет пъти дневно.

Решително нямахме намерение да допуснем провал и може би затова станаха онези прословути обаждания на телефон 911. Така или иначе, окръжният прокурор нито веднъж не прие насериозно твърденията за отвличане, с което също си навлече нашата благодарност, за разлика от журналистите.

Благодаря също — в аванс — на Джеймс Босуел от полиграфическия отдел на музея „Гугенхайм“ и на неговия екип, които само за няколко часа ще изпълнят нашата отговорна и почетна поръчка.

Както и предполагах, сътрудничеството на юбиляра с редактора се оказа доста хаотично, но от това произлезе и нещо добро. Покрай историята за разследването на живота си, Пит разказа още няколко случая, които включихме като бонуси за читателя, затова и книгата последно доби заглавието „Избрани разследвания“.

Бих могъл да добавя още любопитни епизоди от последния месец, но до началото на тържеството остават само седем часа и не искам да закъснявам за последната репетиция, тъй като водя басовата партия на поздравителния хор. Босуел също почна да нервничи… Пък и нали трябва да оставим нещо за 150-годишнината!

Джоузеф Пр. Куби Мл.

Арт Айлънд Сити, щата Гълф

13:42, април 17–2118

На редактора не му се полага предисловие, а в най-добрия случай послеслов. И ако нарушавам този неписан закон, то не е заради обидните забележки по мой адрес в предисловието на автора. Пренебрежителното отношение към един ИИ може да има своите емоционални причини и не е основание да обвиня мистър Питър Роха в интелектизъм или друг вид дискриминация, а и по-нататък ще установите, че той се отнася съвсем доброжелателно към други представители на ИИ. В края на краищата, на забележителните личности са присъщи какви ли не странности и би било нелепо да очакваме точно мистър Питър Роха да бъде онова изключение, което потвърждава правилото.

И все пак, в предисловието на автора терминът „литературен негър“ е употребен неправилно. Преди много години така са били наричани неизвестните съчинители, чиито творения впоследствие били издавани от името на прочути автори, а в отношенията ни с мистър Роха нямаше нищо подобно, дори обратното: той подаваше сюжетите, а аз само ги „уплътнявах“. Почти всичко е разказано или припомнено от него. Наистина ще откриете няколко епизода, където разказът не се води от първо лице, но това е въпрос на авторско виждане и редакторска концепция.

От вниманието на читателя обаче едва ли ще убегне, че публикуваните тук новели са неравностойни като стил и композиция. С дълбоко огорчение и неудобство ще споделя, че главната причина за това е нежеланието на мистър Роха да използва пълноценно възможностите ми. Още в самото начало, след една неплодотворна дискусия относно принципите на редакторската работа, той отказа активно сътрудничество и ми възлагаше главно документални проучвания и издирване на помощни източници (в скоби ще отбележа, с цялото ми уважение към мистър Роха, че на мястото на неизкушения читател бих се отнесъл скептично към думите „само истина“ в авторското предисловие — доколкото ми е известно, човешката памет отслабва с възрастта, а и съм се убедил, да ме прости Айзък, че когато хората говорят за себе си, не винаги са коректни към истината).

Друга причина за това е ограниченото време, с което разполагахме за работа. ИИ-икономът на станцията стриктно се придържаше към указанията от здравно-осигурителната карта на мистър Роха и изискваше от него да спазва до минутата предписаните там времена за сън, отдих, фитнес и храна, така че дневно разполагахме с не повече от 10 часа за работа.

Накратко, ако зависеше от мен, някои текстове щяха да отпаднат или да имат друг вид, но последната дума, както е известно, принадлежи на автора. 1 1 И на издателя, понякога. Съжалявам за тази допечатка, която разваля формата на страницата, но заради хартията това бе единственият начин да се намеся във вече отпечатаната книга. В следващите издания този текст и другите „редакторски бележки“ няма да ги има. Освен това, Марк IV/13 вече не работи в „Куби Бук“. Предложих му да го издигна от редактор в отдела за новелистика до шеф на департамента за справочна литература, с повишена заплата и други бонуси, но той не прие — това „не съответствало на натюрела му“ — и напусна. (Дж. К)