Мина Спиридонова - Лирика

Оник се протегна да сложи медальона на врата му. Рил разтвори ризата си и остави старият магьосник да окачи верижката. Дължината й бе такава, че камъкът легна точно на белега между гърдите му.

Контактът го изгори и замъгли мозъка му от болката. През съзнанието му с шеметна скорост преминаваха всички незрими образи, които въображението му бе сътворило; огромното им количество бе погълнато от Сътворяващия за по-малко от прелитане на падаща звезда. След това всичко се успокои.

Главата му бързо се проясни. Оник го наблюдаваше с доволна усмивка.

— Хубав белег си си направил.

— Бива, като за кинжал. — Той загърна ризата си. — Господи, заболя ме.

— Това е добре. Така трябва да бъде. Отворената рана е била вход за силата, а камъкът, лежащ върху белега — изходът, през който тя ще напусне тялото ти. Действа чудесно.

Старецът бе вперил очи в сияещото полукълбо. На лицето му се изписа удивление.

— Това е невероятно!

Белегът пулсираше в синхрон със сърцето на Рил. Той едва сега осъзна, че камъкът приема формите на фантастичните създания на въображението му. Наведе глава и видя коня с крила, чудовището, което бълваше огън, а скоро започна да добива очертанията на омайно красивата девойка — риба, с морско-седефената люспеста опашка и пищни форми. Оник се усмихна доволно.

— Ах, прекрасно, божествено създание!

Рил бързо скри медальона.

— Внимавай, песните й са смъртоносни.

— Как се нарича?

— Сиренова риба.

Рил погледна към трепкащите звезди и осветения от вечерни огньове град в низината.

— Извини ме. Трябва да свърша нещо.

— Алак Тройски! — Изражението на Оникус бе застрашително. — Ти знаеш основното правило на Съществуванието. Нямаш право да унищожаваш нищо, което не си създал и не е част от твоята душа, колкото и трудно да ти се стори в момента, в който ще пожелаеш да го сториш. Ти си адепт на боговете и си подчинен на волята им. Всичко, което създадеш е предопределено да бъде. Ти можеш само да създаваш.

— Зная това, Оникус Замар. Но дори Пророчествата не могат да кажат какъв ще бъде изходът. Дори Орисницата Морнела, която записва Съдбините, минали и настоящи.

— Ако е писано, Велики, всички пророчества ще се пренапишат в мига, в който реалността стане безкрайна.

— Още загадки, а? Не ме орисвай с пророчествени тайнства, магьоснико. Мога да се преборя със себе си.

— Късмет. От теб зависи дали ще видиш творението с очите си.

— Не. Не аз съм този, който ще го предопредели.

Затвори вратата след себе си.

От покоите на Лира долиташе нежна мелодия. Девойката свиреше на флейта, а от време на време спираше, за да попее.

Опрял чело о вратата, младият принц слушаше. Музиката се врязваше дълбоко в душата му, но му причиняваше и дива, неконтролируема радост. Камъкът тежеше на гърдите му. Звуците се стопиха. Той зачака песента.

Такава не последва. Вместо това вратата се открехна и Лира се показа.

— Рил, какво правиш?

— Слушах.

— Защо стоиш тук? Да не ти е зле?

— Не, но не ми достигат сили да вляза.

Тя не отговори, а се отмести, за да му даде възможност да я последва.

В покоите на младата лечителка винаги бе уютно, топло и светло. Изобилието от аромати на билки и лековити отвари бе зашеметяваща. В камината гореше малък огън, достатъчен да поддържа каденето на благовонни листа и цветя. Бяло и червено кадифе, син и зелен брокат украсяваха просторната стая, мебелирана с червено и сребристо дърво. Имаше висок черен шкаф и масичка, върху която Лира работеше. В многобройните чекмеджета на шкафа тя държеше цялото си богатство от лекарства и рецепти. Прозорците бяха високи и големи, колкото цялата стена. В нейните покои винаги беше много светло. Невероятно красиви витражи украсяваха горната част на извитите прозорци. Приказна феерия от цветове, с която Лира се гордееше и макар да не можеше да види напълно финото подреждане на стъклописа твърдеше, че цветовете, ярко огряни от слънцето пълнели стаята с течна дъга.

— Как е раната ти?

Рил разтвори ризата си и отмести камъка, който междувременно бе придобил формата на полукълбо и сияеше спокойно. Чувствителните й пръсти проследиха белега. След това напипа медальона. Взе го в ръка. Подържа го малко и го пусна.

— Невероятен е, Създателю. — Каза го без ирония и тъга. В гласа й се четеше уважение.

— Лирика, отивам си и никога вече няма да ме видиш.

Тя притвори очи, но не трепна.

— Зная.

— Искам да ми простиш, задето те нараних и те обрекох на себе си.