Мина Спиридонова - Лирика

Мярна Лирика в компанията на непозната млада жена и се насочи към нея. Тя го усети и се отдели от другите.

— Здравей. Тази вечер не съм забелязвала да се въртиш край мен или край Петрал.

— Аз се опитах, но… — Видя насмешливото й изражение и вдигна ръце. — Срещнах някои стари приятели и съвсем ви забравих вас двете. Изобщо голямо изпитание за приключенския ми дух беше да се добера до теб.

— Отиваш ли си?

— Да. Умората ме иска за себе си.

— Дано да си запазил част от ентусиазма си, за да се добереш до горе. Добре изглеждаш.

Той се покашля и приглади смутено бялата си риза.

— Не говори така. Още една подобна дума, казана от жена, ще ме довърши.

— Искам да те запозная с някого.

Лира се доближи до жената, обърната с гръб към тях.

Тя се извърна, а Рил се закова на място.

Морнела Келкска, владетелка на мрачното кралство Водорха.

Лира го погледна, обърна се и се загуби в тълпата. Младият мъж бе така шокиран, че дори не успя да я спре. Очите на Морнела го бяха парализирали.

— Поздрави, Велики.

Той подтисна страха си и подаде ръка. Тя целуна китката му, а устните й го изгориха.

Той повтори жеста на устивост, но тя задържа дланта си в неговата. Силата й го сграбчи, проникна в душата му и я разголи. Изпепели реалността и виденията изплуваха.

Рил потрепера от мъчителните усещания. Тя се усмихна и погали нежно ръката му. Болката се оттече, сякаш никога не я е имало.

Той беше сгабчил и другата й ръка. Пусна я.

— Това беше добре. Нито звук. Достатъчно силен си да издържиш.

Рил огледа орисницата. Много души бяха погубили тези бездънни очи. Струваше му се, че е заобиколена от меко синкаво сияние и тръсна глава. Никой не притежаваше такава мощна сила, която да свети по този начин. Беше висока, но и самата й осанка бе величествена и могъща. Премяната на Морнела бе скромна — дълга, синя рокля, нищо общо с пищните тоалети, които носеха много от жените тази вечер. Украшенията й се състояха от сияеща, тъмносиня огърлица с продълговат камък и фино изработена диадема от същия минерал. Тънката верижка придържаше камъка на челото й и обхващаше буйната й вълниста коса, спускаща се почти до петите. Той знаеше, че полупрозрачният шлейф на младоликата владетелка бе избродиран със знака на прозвището й.

Рил знаеше за нея от Пророчествата. Едва сега всичко неясно и безсмислено се изясни и доби смисъл. Загадката се сглоби в главата му, а отговорът го смая. Изпита болка. Тя беше отговорът и целта на появяването й бе да му го подскаже.

— Не. Аз не мога сега.

— Сега трябва. Знаеш всичко. Няма да има после. Силата ти ще те убие. В деня на твоето раждане тя ще се събуди и ще те обладае в цялата си мощ, когато нарастне докрай. Знаеш кога ще умреш. Но умирайки, ще унищожиш този свят, създавайки другия. Това ще предизвика самоизключване на реалностите. Край на времето и пространството. Край на Вселената.

— Не съм готов — изрече бавно Рил, но не чу гласа си от слабост.

— Готов си. Страх те е. Така трябва. Но изхода на твоето изпитание отдавна вече се знае. Остана само превръщането му в реалност.

Това ще коства живота ти. Ти знаеш. Но ако е писано, ще застанеш сред редиците на боговете като равен, както никой друг в цялото минало на Вселената.

Очите на Рил се разшириха. Стана му студено. И страшно. И уверено.

…Тя влезе в стаята. Той лежеше на една страна и се опитваше да й каже нещо, но тя не можеше да чуе отслабналия му глас, който шепнеше. Докато го лекуваше, треската му се влоши. Гореше в силен огън, който тя не можеше да угаси…

…Тя му говореше и го докосваше нежно, докато дни наред стоеше край леглото му. Тогава тя почти беше готова да му признае чувствата си, защото той изглежда нямаше да оздравее. Той стискаше ръката й, докато бавно се съвземаше, а тя му говореше, говореше от часове:

— Не съм лекувала и не съм шила толкова рани, за да ми умреш в ръцете. Не съм осуетявала толкова дуели, за да се предаваш точно сега. Дръж се, Рил… още малко остава…

…оставаше още малко… до края… Тя не можеше да проумее как нещата ще свършат просто така…

…Той препускаше бясно и с крясък се хвърли в каньона, без да трепне. Бе само удар на сърцето…

…Той стоеше изправен на една скала с протегнати ръце. На гърдите му светеше син камък. Блясъкът му се усили и тя усети как той съсредоточава цялата си воля в този блясък. Вдигна глава към небето и извика към онзи, който можеше да го чуе. Към онова, което изпълваше Лира със страх и суеверно преклонение. Той призоваваше с нейното име. Силата му се отприщи и се изля в неконтролируем поток. Земята се разтресе…