Мина Спиридонова - Лирика

…Земята се тресеше…

Лира се събуди и скочи от леглото. Подът под краката й спря да вибрира. В същия миг звукът на чупещи се стъкла изпълни смълчания нощен въздух. Звук на хиляди кристални камбани, които се чупеха при първия си звън. Отвори вратата и затича по коридора. Стъклата се чупеха едно след друго.

Тя спря като замаяна пред един прозорец, от който нахлуваше свободно нощната игра на ветровете. Тези ветрове не бяха истински ветрове. Бяха ледено студени.

Лира се обърна, отвори тежката дървена врата и потъна в тъмнината и вятъра. Вратата се затвори сама.

Силните течения издуваха огромните, плътни завеси край прозорците без стъкла. Светкавици без гръм проблясваха в безоблачното небе и изпълваха спалнята с издължени черни сенки. Рил Алак Даронън Тройски стоеше прав в средата на стаята. Беше неподвижен. Луната и светкавиците очертаваха голото му до кръста тяло. На Лира й се стори, че в ръката му проблясва острие.

— Рил. — Гласът й бе спокоен и твърд и надви воя на въздуха.

Вятърът постепенно утихна. Камбаната отмери три в полунощ.

— Рил. Вече съм тук.

Разумът му се завърна. Объркването и последвалата скърб се замениха с болка.

Тя намери окачената до вратата факла, която бе достатъчно дълга, за да достигне до светилниците, висящи на стената. Запали я, а след това внимателно я поднесе към полираните сребърни лампи. Мракът се разпръсна.

Рил дишаше на пресекулки.

— Пусни това, което държиш в ръката си.

Той стисна ножа още по-здраво. Ръката му бе окървавена, а от натиска с острото оръжие капки кръв обагриха и пода.

— Остави го.

Лира се приближи, като стъпваше по стъклата. Изправи се пред него и застина.

Втренчи се в кръвта, бликаща от дълбоката рана на гърдите му.

— Ти…! — Гласът й се загуби и тя сграбчи ръцете му, а дългите й нокти се впиха в плътта му.

Усещаше тръпнещото му тяло, напрегнато в борбата с новообладалата го сила.

— Какво си сторил? Защо? — Девойката шепнеше, този път наистина уплашена. Самоконтролът й се загуби в недоумението и потресът от непонятната му постъпка. — Трябва ли непрекъснато да правиш това със себе си… не мога вече да съм до теб, когато те обземе проклетата ти лудост… не беше ли досатъчно…! Рил… остани с мен… недей…

Младият мъж рязко я отблъсна. След това рухна на пода.

Лира бързо се опомни. Приведе се над него и пъхна под главата му сгънатата пелерина, метната на леглото. След това сграбчи дрехата, която бе успяла да наметне на гърба си и я притисна силно към раната. Рил припадна.

Очите му трепнаха и той повдигна глава.

— Не мърдай.

Принцът беше завит с одеяло. Тя все още притискаше раната.

Усмихна се и отпусна назад без да възрази. Тя знаеше, че той се усмихва и копнееше да види лицето му по-добре. Копнежът беше силен, както през всички тези години, в които го познаваше. Този път тя не го подтисна, а му се отдаде и се остави на приятната му топлина.

— Аз нямаше да умра.

Тя отвори очи и се взря невиждащо в неговите.

— Разбрах го в момента, в който забих кинжала в сърцето си. Раната беше смъртоносна, но нямаше да умра. Вече не мога да умра. Не и от такава смърт.

Очите й бяха вперени в гърдите му.

— Как така? Това не е… нормално.

— Днес е денят, в който съм се родил. Днес навършвам определена възраст, в която ще се събуди силата ми на Създател. Аз трябваше да призова силата си.

Направи пауза. Лира докосваше корема и ръцете му.

— Топъл си.

— Затова се нараних. Така е писано. Трябваше да си причиня силна физическа болка, да съм близо до смъртта, за да се отключи силата ми и да ме обладае изцяло. Разбираш ли?

Лицето на младата жена бе спокойно. Тя махна дрехата. По раната имаше кръв, но се бе затворила.

— Това е нечовешко.

— Аз вече не съм човек.

Лира дълго мълча.

— Защо ме извика?

— За да си до мен. — Ръката му стисна нейната.

— Разбирам. Всичко в теб винаги е било така съвършено. Ти не си като другите, а и тези видения за неща, които не съществуват, местата, животните, които ми описваш или рисуваш понякога. Не мога да го обясня, но то е като да си бог от легенда. И знаеш ли, на теб ти е дарено нещо, което не можеш да оцениш още, но… ти може би ще останеш тук завинаги. Когато дойде промяната. Нали?

Искаше му се да отвърне, но нямаше какво да й каже. Лира взе в шепата си стъкла от пода и ги прехвърли през пръстите си. След това се надигна и хвана ръката му.

— Все пак имаш нужда да лежиш.

Подкрепи го до леглото и без да го погледне, излезе от спалнята.