Мина Спиридонова - Лирика

Той просто вървеше, воден от видимата светлина на горящия сноп в ръцете му и неуловимото сияние на камъка до сърцето му. Премина през вкаменени гори, скелети на животни, грозна сянка на разрушен храм. Тук не можеше да изгрява слънце — така студено и безжизнено бе. Навлезе в мъгла, която го отвличаше с привидения и призрачни образи. Рил не забавяше крачка и пред нищо не се спря. Нито пред лицето на Лира, нито пред смъртта на майка си, която го нарани най-силно; нито пред битката на боговете, причинила откъсването на късчето земя от свещените Пръстени светове и превръщайки го в плаващо късче материя сред чернотата; нито пред сътворението на Вселената; нито пред нейния край. Усмихна се на образа на мястото, където Вселената свършваше — прекрасно и необятно пространство, разделено на нощ и ден, пълно със сияния и отблясъци от огледала в кристаловодни езера, населено с всички животични форми. Порталните микрочастици, достатъчно широки за обитаващия дух и първичната субстанция на идеала. До тях водеше тунел от светлина. Жива светлина… Извърна поглед и се успокои. Скоро щеше да ги види със собствените си очи.

Продължи напред. Спираше, само за да запали поредната факла. Светлината й не му помагаше в гъстата мъгла, но му носеше здрава опора с мекото си лъчение. Камъкът излъчваше бледо сияние, което осветяваше пътя му напред.

Изведнъж непрогледността се стопи и той се озова на алея, оградена от двете страни с монументални скулптури. Тази бърза промяна леко го изненада, но той продължи уверено напред. Рил хвърли любопитен поглед върху мрачните фигури. Замръзна на място. Около него бяха изваяни чудовища — исполински, нечовешки същества, невъзможно кошмарни и пленяващо черни. Бяха като живи — протегнати към него. Двете смразяващи редици бяха впили ужасяващите си очи в Рил. Рил се приближи, така му се искаше да види каква форма на съществуване представляват те, коренно различни от съществата в неговите представи. Поднасяше факлата, чиято светлина веднага попиваше в непознатата структура, и запаметяваше всеки детайл. Първата фигура бе на конник, покрит с доспехи, яхнал огромен кон с плоски люспи. Бе насочил остра пика с едната си ръка, а с другата бе вдигнал двуостър меч. След това имаше змей, зинал с трите си глави, на чиито гръб имаше прозрачни мрежовидни крила. Опашката му се делеше на две. Следваше демон с глава, която не наподобяваше нищо възможно; гола жена с изключителна красота, държаща яйцевиден кристал; заплашително разперила криле харизия с три гърди; ликвора, с тяло на жена и глава на котка; до нея видение с тяло на котка и женска глава, чието име Рил се опита да прочете: Скиша…; гном, стискащ в малките си ръце прозрачен ъгловат камък; елф, обут в магическите си високи боти, с островърха шапка на главата; куче с три глави и островърхи извити зъби — адският Фербер; полужена — полузмия, протегнала примамливо ръце; ужасно грозна стара вещица, която стискаше ръка на скелет; свиреп ловец с човешки торс и конски копита; статуя на ламасу с глава на човек, крила и тяло на животно; могъщ владетел, държащ жезъл и меч; гордата осанка на мъж, облечен в обикновени одежди, който в дланта си пазеше медальон, а ръката му бе протегнала рапира; вълк със спокойно изражение, гордо седнал на задните си лапи; жена в дълга рокля с маска на лицето; мъж с дълга коса, който се усмихва и държи две правоъгълни кутии… Сякаш с всяко следващо същество алеята се увеличаваше с пет, защото когато Рил се извърна потресен, редиците бяха станали безкрайни. Той бе онемял от ужас, че нещо подобно можеше да съществува или да живее. И всички те, ослепително черни, изваяни от лъскавия камък, който им вдъхваше реалност. Той… той не познаваше тези създания.

Рил обърна гръб на монументите и затича по пътеката. Скоро статуите се стопиха и изчезнаха. На мястото им имаше дърво, чиито клони се бяха извили така, че затваряха мрачен тунел над просеката. От устните на Рил се откъсна стон. Между клоните надничаха главите на статуите. Някои вече бяха стъпили на пясъчноподобната пръст и мърмореха неразбираемо, докато бавно се приближаваха.

Рил побягна и спря едва когато стигна до разклонение. Вгледа се внимателно в двете възможни посоки. Не можа да забележи съществена разлика — мракът правеше всичко монотонно и безсмислено. Тръгна наляво. Не смяташе, че има значение.

Беше тъмно като в еленов рог. Губеше равновесие. Запали факлата, която беше угаснала внезапно.

Отново загуби представа за времето. Пътят минаваше през невисок скален къс, обрасъл в меки тънколистни папарати и бодливи храсти.