Мина Спиридонова - Утринта на просветлението

Афли мълчеше и слушаше дълбокото му дишане.

— Знам. Долових шокът ви от раздялата. Битката там беше просто декор и абсолютна пародия на военно сражение. Тези момчета просто си играеха, без да влагат ни най-малко усилие, за да покажат на какво са способни. Пределно ясно ми беше, че всичко е за отклоняване на вниманието от основната цел, но не можех да не се притека на помощ и да оставя хората си без защита. Така съжалявам, че ви оставих … моите единствени братя… — Гласът й изтъня и заглъхна. Иолдинан се обърна и я пое в прегръдките си. Тя не реагира.

След малко той усети, че пръстите й се плъзгат по гърба му, изваждат ризата и докосват голата му, пареща кожа. Иолдинан предчувстваше какво ще последва, ала въпреки изтощението и топлината на тялото си, не искаше тя да спира. Искаше просто да забрави. Афли можеше много да му помогне.

Той й позволи.

Вятърът струеше през прозореца на талази, които освен топлина, носеха и морски привкус. Пронизваха го и той стенеше болезнено. Сънищата се смесваха в главата му…

На вратата се почука тихо и без да дочака отговор, който той не можа да даде, гостът открехна безшумно масивното дясно крило и влезе. Иолдинан не се обърна и остана да лежи на една страна.

— Ваше Височество — тихо прошепна Булниена и се доближи до леглото.

Той поклати глава със стон.

— Затвори прозореца, Булниена. Умолявам те!

Тя го направи. След това приседна на стола до него. Постави ръка на челото му. Постоя така известно време, докато му олекна.

Едва сега Иолдинан я погледна. Беше сменила бялата дреха, която едва ли бе запазила предишния си цвят, докато тя помагаше на ранените. В момента носеше леко разклоняваща се от кръста надолу рокля. Това бе официалната одежда на жреческия орден на Триомен. И естествено притежаваше отличителната украса като ритуално облекло — единствено тези рокли бяха изтъкани на бели и черни ивици от Копленен плат, чиито ивици идеално пасваха на нюансите, които косата на жрицата приемаха. Платът усещаше и „попиваше“ цвета и го запомняше така, че никой повече не можеше да притежава дрехата. Косите на Триомените бяха твърде необичайни за да бъдат сбъркани — гъсти, редуващи се чернобели кичури, които бяха така рязко очертани, че приличаха на умишлено оцветени. Особено интересен бе месеца, в който кичурите започваха да растат с противоположния цвят, а косата придобиваше шахматни шарки.

— Какво става вън?

— Има празненство.

Той се усмихна.

— И какво се празнува?

— Победата, отблъскването на противниците с минимални жертви за крепостта, за завърналите се живи. Наречете го както искате.

Иолдинан замълча. Отново се беше унесъл.

— Запознах се със сестра Ви. Впрочем тя ми каза за състоянието Ви.

Той пак се усмихна.

— Ами разтревожи се, когато не издържах колкото тя искаше. Афли сякаш не чувства нищо друго, освен… когато…

Вятърът удари прозореца, който звънна, сякаш замерен с шепа фин пясък.

Булниена се доближи и се загледа в задаващата се буря.

— Небето е чисто, нали? — простена Иолдинан.

— Просто пясъчна вихрушка — успокои го тихо, но не беше убедена. — Често срещана е през сезона.

— Не ме лъжи! Не по-зле от мен усещаш вятъра! Той навява сол, по дяволите! И е навсякъде… защото тя иска…

Иолдинан изпъшка.

— Иолдинан, спокойно, моля те!

— Иска да ме убие! Защото знае, че няма да се откажа, няма да го оставя на нея…

— Шшшт… тихо… Стига, хайде. Тук съм.

Той се отпусна в леглото, а ръцете му отчаяно притискаха завивката към гърдите.

Булниена я издърпа от стиснатите му пръсти и огледа раната. Беше грижливо почистена (от сестра му, предположи) и изглеждаше добре, въпреки оттока. Не разбираше какво му причиняваше такава болка и силна треска.

Усети вятър. Топъл и прашен. Иолдинан се сгърчи и утихна. Тя го погледна за миг и изненадано се обърна. Почувства солен вкус в устата си. Стана и с бърза крачка влезе в другата стая. Едното крило на високия прозорец със синьо стъкло бе съвсем леко открехнато, а вятърът навлизаше през тесния процеп безпрепятствано, без дори да го помръдне.

— Ах, ти…!

Тя побърза да притвори прозореца и да се върне при Иолдинан. Внимателно подпъхна завивката под тялото му, като се стремеше да покрие ръката и раната на гърдите. Не й оставаше нищо друго, освен да приседне до него на леглото и да го остави да се съвземе.

Не усети кога е задрямала, но когато той помръдна тръсна глава, за да прогони умората. Освен светлината на лунния ореол, единствената друга светлина в стаята идваше от приглушеното сияние на въглените в камината.