Мина Спиридонова - Утринта на просветлението

Косите на Булниена се разпиляха по лицето й от подухналия бриз.

— Бриз? Тук?

Иолдинан я погледна и в този момент морското течение обви и него.

— Не сме чак толкова далеч от океана по пегаско въздушно сечение, но на хълма на Устоите наистина никога не духа — съгласи се той.

— Ще има буря, и то особена. Тези призрачни течения са ми познати. — Булниена вдъхна соления въздух и се усмихна. — Знаете ли, Ваше височество, точно такъв е ароматът на моя дом край морето.

— Аз съм от вътрешността на континента и не познавам тези ветрове, макар отлично да съм запознат с всички онези, които се въртят край замъка. Особено зимно време.

Булниена се засмя и продължи по пътеката. Той я последва. Вятърът се усили.

Крепостният град кипеше от оживление. В смрачаващия се въздух се виеха множество аромати, долитащи от околните ханове и кръчми, а също и от богатия пазар на чуждестранните търговци. И въпреки че всичко изглеждаше привидно весело и безгрижно, при по-внимателно вслушване в местните клюки и разправии се долавяше нарастващата тревога от военните сражения, събрали неотдавна най-смелите младежи на замъка — град Захара. Сражението, довело до залавянето на принц Молианис от армията на Десогет Двадесет и първи Бедволен, бе взело големи жертви не само от неговите войски, но и от тези на противниците му, от армията на Дориа. Сега оцелелите войници на град Захара, заедно със съюзниците от отрядите на Десогет пиянстваха на воля, мъчейки се да подтиснат спомена за кървавата битка и да се насладят на победата си. С изключение на ранените. Но повечето от главнокомандващите не бяха в компаниите им поради тежките си рани. Те действително бяха пострадали най-лошо.

Докато вървеше покрай осветените и шумни страноприемници, на Иолдинан му се прииска да се присъедини към тях, с надеждата питиетата да облекчат треската му. Все още нямаше вест от сестра си Афли. Тя се сражаваше заедно с братята си в първите редици.

Когато преминаваха с Булниена по изгладените от дъждове и хиляди крака обли плочи на главната улица, откъм бойниците на крепостта се разнесоха тревожните рогове на тръбачите, които предупреждаваха за раздвижване. Хората се изплашиха, мъже и жени се защураха, деца плачеха. Гуляйджиите проявиха бегъл интерес, надничайки през отворените врати и опушените стъкла на прозорците. По-трезвомислещите се понадигнаха и препасаха оръжията си. Поради настъпващия сумрак не бе възможно да се разбере кои са посетителите, а блещукащите факли, които следваха извивките на пътя не можеха да помогнат особено и за определяне броя на пристигащите. Последните проявиха съобразителност и веднага щом попаднаха в обсега на отровните и горящи стрели, развяха високо бойното си знаме с герба на Вулвените Захара и щом се приближиха до входа на замъка под зоркото око на стрелците, побързаха да кажат паролата на техния командир. „Тук и Дори“ се разнесе одобрително от уста на уста.

Това бе отрядът от тридесет души, който тръгна след остатъка от хората на Тукадур. Капитанът им, Кейд Лианд, бе отвлечен недалеч от замъка (поне така твърдяха трима очевидци, зорко следили нощната битка). Според други, той просто изчезнал. А според трети, бил пронизан от вражески меч в самото начало на преследването. Така или иначе, младият мъж не беше сред присъстващите. Бяха оцелели петнадесет от войниците, девет от тях бяха в критично състояние и се нуждаеха от незабавна помощ. Тревогата се разнесе бързо и обичайната ленива атмосфера отново се понесе над града. Жените и стариците, които бяха наизлезли да чакат завръщането на мъжете, се поуспокоиха при вида на любимия. Други обаче не видяха своя сред оцелелите и плачът им прониза нощта. Няколко млади жени се спуснаха да помогнат. Булниена се отдели от Иолдинан.

— Трябва да помогна на ранените, мога да направя нещо за тях.

Иолдинан не каза нищо, само кимна отсечено. Той знаеше, че тя е и лечителка, което влизаше в задълженията й, тъй като непрекъснато бе на път. Беше пребледнял. Огледа ранените. Погледът му се спря на едно момче, ранено в гърдите и бедрото. Кръвта му изтичаше в синхрон с тласъците на сърцето. Той не беше в съзнание. Изведнъж на Иолдинан му притъмня, повдигна му се. В един момент видя Молианис, умиращ самотен на бойното поле, а той не можеше да му помогне. Обърна се и панически побягна. Кръвта продължаваше да тече.

С мъка се изкачи по стълбите до покоите си. Едва намираше сили да отвръща на поздравите… Не си спомняше някога да е качвал толкова стъпала с такова усилие. Не спираше никъде. Кръвта все още изпълваше съзнанието му. Не беше сигурен какво му стана, защото никога не му бе прилошавало от кръв. Иолдинан понасяше гледката й, дори не му правеше впечатление, защото по време на битка непрекъснато бе заобиколен от кръвта, когато беше ранен или нараняваше. В някой случаи бе принуден да я носи по доспехите си с дни, докато траеше сражението.