Флора Спиър - За любов и чест

— Чичо Еймбрас е най-близкият ми роднина и винаги е представлявал моите интереси — каза Крайспън, поглеждайки към свещеника. — В случай на нужда бих искал той да поеме попечителството над децата ми.

— Аз не подлагам на съмнение верността на отец Еймбрас — побърза да каже Рудолф. — Той е изпълнил задълженията си към теб, и то добре. Но нека бъдем искрени. Той вече е възрастен, а аз ще живея по-дълго и ще дочакам децата ти да навършат пълнолетие. Още повече че той планува да напусне Англия за няколко години, а аз ще остана тук, в Бенингфорд.

— Тогава Алейн е другият ми най-близък роднина — отговори Крайспън. — Алейн е млад и жизнен. Той ще бъде чудесен настойник на децата ми.

— Но между него и децата няма да има пряка връзка, а аз ще съм техен дядо. Те ще наследят земите ми. Освен това Алейн живее на север от тук, докато моите земи граничат с твоите. Ако те сполети нещастие, аз ще прибера децата при мен, в моя замък.

— Всичко, което казваш, е истина. Много мило от твоя страна. — Крайспън си даваше вид, че мисли задълбочено върху аргументите на Рудолф.

— Кой би бил заинтересуван за съдбата на внуците ми повече от мен?

— Рудолф е прав. Необходима е силна ръка да пази децата на Крайспън в случай на смърт или ако той е дълго време на бойното поле. Позволете ми да направя едно предложение: ако се случи нещо с Крайспън, Рудолф ще поеме настойничеството над децата и земите му. Но ако Рудолф се спомине пръв, Крайспън ще поеме прекия контрол над земите, за да бъдат унаследени от внуците му, когато те станат пълнолетни. Какво ще кажеш, Рудолф? — обади се отец Еймбрас.

Колебанието му трая само миг:

— Съгласен.

— Ще кажа на писарите да включат тази нова кауза, за да я прочетем довечера. Мисля, че това е най-сигурният начин внуците ти да бъдат защитени, Рудолф.

— Опитвам се да мисля за всичко — отговори Рудолф.

По-късно Крайспън каза на Парис за това ново споразумение.

— Не разбирам. Бащата на Джоан е по-стар, следователно той би трябвало да умре пръв.

— Той искрено вярва, че ще има война, когато кралят си отиде, и че аз ще трябва да се бия — обясни Крайспън. — Както и да е, това е само предпазна мярка. Чичо Еймбрас също одобри това решение. Мисля обаче, че Рудолф не харесва Алейн, понеже го отхвърли като евентуален настойник. Това вероятно е добре, за да може този, който пази децата, да е близо до тях.

Докато баща й и Крайспън разговаряха за сватбения договор, Джоан събираше цветя за украса на салона. Градината беше едно от любимите й места. Въздухът винаги беше свеж. Тук цъфтяха рози, лавандула, мащерка и други билки. Първите розови храсти бе засадила баба й. За замък, където се събираха войни, нехаещи за красотата, това беше уникална площ. Джоан беше прекарала много следобеди тук, сама или с Ройз. Така направи и днес, когато събираше необходимите билки за утрешните блюда.

В тези мигове тя искаше да се сбогува с моминството си. Утре, когато напусне Бенингфорд, щеше да отиде в друг дом и тази градина щеше да й липсва. Едва след няколко години, когато се завърне в Хоугстън, щеше отново да бере розмарин и магданоз. Чудеше се дали в замъка в Нормандия има подобна градина.

Мислите й отново се върнаха към Крайспън и чувствата, които преживяваше с него. Джоан беше изплашена и от чувствата си към Алейн. Всеки път тя си обещаваше да не мисли за него, но щом го видеше, забравяше затова обещание. Трябваше да мисли единствено за Крайспън, от когото се възхищаваше и когото харесваше. Ако зависеше от нея обаче, не би се подчинила на волята на баща си и би избрала Алейн. Но дори и да се опиташе да промени нещата, нямаше съмнение — щеше да понесе жестоко наказание. А от гнева на Рудолф можеше да пострада и Ройз.

Зад гърба си Джоан чу, че се отвори врата. Последва звук от стъпки, по-тежки от тези на Ройз. Предположи, че е Крайспън, който идва да й съобщи, че са се споразумели с баща й. Възнамеряваше да го покани да седне до нея на малката каменна пейка и да поговорят.

Крайспън можеше да й разкаже повече за плановете си относно пътуването до Испания. Но приветливата усмивка изчезна от лицето й, щом видя кой е прекъснал усамотението й. Като че ли той бе изникнал от забравените й за миг мечти.

— Моя лейди. Скъпа Джоан — изрече Алейн. — Простете ми. Може би не трябваше да идвам тук. — Той се отдръпна с намерението да си ходи, но не го направи. Вместо това прикова очи към нея и те заговориха с думи, които устните не биха изрекли. Джоан инстинктивно разбра, че той се бореше със себе си: искаше да остане, но благоприличието го съветваше да си тръгне, за да не се случи непоправимото.