Флора Спиър: За любов и чест

Манастир „Св. Джъстин“, Англия 1152

Отец Еймбрас, игуменът на манастира „Св. Джъстин“ беше седемдесет и три годишен. Мрежичките от бръчки около очите напомняха за преклонната му възраст, а строгите някога черти се бяха променили с времето. Еймбрас не беше известен с подвизи в битки, а с мъдростта и топлотата, които показваше на хората, дошли при него за съвет и от манастира, и от външния свят. В утрото на този ноемврийски ден той беше заинтересуван от това, което щяха да кажат новодошлите пътници.

Те бяха трима — двама изискано облечени мъже и момиче на не повече от шестнайсет години. В двора на манастира чакаха няколко слуги. Еймбрас щеше да определи къде ще прекарат нощта.

— Ще се нуждаете от помощта ми — каза Еймбрас на тримата си гости. — Не можете да се справите сами.

— Истина е, но вие не трябва да се намесвате, докато не настъпи подходящият момент — каза по-високият от двамата мъже. — Ако избързаме, ще проверим всичко. Дворецът е достатъчно силен, за да поеме фронталното нападение, и затова ви молим да подслоните нашите мъже, докато имаме нужда от тях.

— Те са добре дошли тук. А вие, девойко? И вие ли ще останете в „Св. Джъстин“?

— По мое собствено желание аз съм част от този план — отговори тя. — Не мога и не искам да стоя настрана. Ако е необходимо, аз самата ще се преоблека като оръженосец.

— Дете на баща си — смела и умна като него. — Еймбрас й се усмихна. — Трябва да кажа, че аз те покръстих, а ти си израснала красиво момиче, което носи духа на мъртвата си майка.

— Скандален свещеник — пошегува се вторият от двамата мъже. — Какво биха казали вашите приятели тук, в „Свети Джъстин“, ако ви чуят да правите подобни комплименти на една млада дама?

— Те биха казали същото, което често повтарят — отвърна Еймбрас, с блеснали сини очи: — че съм живял твърде дълго в чужда страна и никога няма да се поправя.

— Много добре, скъпи приятелю — продължи мъжът. — Вие сте чудесен.

— А сега — заговори отново свещеникът, — кажете ми за вашите планове и как мога да ви помогна аз. Една дама се нуждаеше от спасение преди толкова много години. Убиецът трябва да бъде наказан, а обвинените несправедливо — оправдани и оневинени. Предстои ни трудна за изпълнение задача. Готов съм да участвам във вашите планове. И нека мъртвите да почиват в мир, след като ние въведем справедливост и поправим сгрешеното.

— За честта, в името на честта — каза по-високият мъж в знак на съгласие със свещеника.

— И в името на любовта! — развълнуван заговори и другият мъж.

— За любовта и честта, и за двете — добави младата жена.

В началото на годината барон Рудолф от Бенингфорд реши, че е време да омъжи дъщеря си. Джоан беше на четиринайсет — подходяща възраст за женитба, а и всички казваха, че момичето е красиво. Рудолф започна все по-често да се вглежда в момичето. Досега той беше твърде зает със собствените си проблеми, за да се занимава с нея.

С години Рудолф успяваше да балансира положението си между съседите — известните лордове от Марчър, чиито земи бяха разположени между Англия и Уелс. Той беше раздвоен между добрите съседски отношения с тях и приятелството си с крал Хенри I, но успяваше да запази своята независимост. В момента Рудолф се чувстваше в опасност. При последното си посещение в кралския двор видя, че Хенри не беше в цветущо здраве. Рудолф не мислеше, че кралят ще живее още дълго — година или две, може би три. Наследник на Хенри беше арогантната му дъщеря Матилда, на която аристократите трябваше да се подчинят. Имаше много от тях, които биха искали да видят на престола племенника на Хенри — Стефан. Рудолф се страхуваше от съперничества и гражданско неподчинение, които щяха да настъпят след смъртта на краля. В тези смутни времена той трябваше да запази земите си от алчните графове.

Рудолф също беше алчен. Той искаше още земи и още власт. А най-много от всичко искаше да бъде наследен от силен мъж, който да пази земите му. Но нямаше син. Първата му жена беше родила само едно момиче — Джоан — и беше умряла при раждането. Втората така и не можа да се отърве от коварна болест и пометна. Последната му жена се оказа безплодна въпреки усилията и на двамата. Сега, вече на четирийсет и осем, Рудолф се надяваше да бъде ощастливен с внук.

Барон Хоугстан — източният съсед на Рудолф — беше от стар приятелски род, но наскоро се спомина. Наследи го единственият му син Крайспън. Младежът беше неопитен и поради това може би склонен да приеме някого, който да го съветва. Евентуален съюз между Джоан и лорда би бил предимство и за двете страни.