Флора Спиър - За любов и чест

— Ще бъда съпругата, която той иска. — Изражението й беше хладно и дистанцирано. — И не възнамерявам да го откъсвам от приятелите му.

— Странно е, че Крайспън се жени пръв, след като Парис и аз винаги сме преследвали младите дами, а той не изглеждаше заинтересуван.

Чудейки се дали той не се опитва да я подразни, тя отвърна:

— Не обвинявам съпруга си за каквото и да било.

— Не съм си и помислял такова нещо. — Алейн усети нейната несигурност. Искаше му се да я докосне, за да я накара да издаде истинските си чувства. Тя се контролираше изключително добре и никой в салона не можа да забележи това, което се случваше между тях, освен Парис и може би отец Еймбрас. Наблюдателният й баща също разбираше, но след сватбената церемония тя вече нямаше да е под неговата опека, а под тази на Крайспън. Алейн искаше тя да се чувства сигурна. Той не беше виждал толкова прекрасна жена преди, въпреки че се беше наслаждавал на много, включително и на високопоставени дами. Но никога не бе чувствал някоя като част от душата си. Без да обръща внимание на твърдия й глас, той знаеше, че и нейната кръв кипи, че пулсът й се ускорява.

Припомни си, че Джоан щеше да принадлежи завинаги на Крайспън, неговия приятел. Това чувство го накара да набере смелост и да поеме риска, въпреки че не можеше да промени нищо. Преди той и Джоан да бъдат прекъснати, Алейн каза всичко, което беше на сърцето му.

— Скъпа лейди, не знам как се случи, че бях пленен от вас, но се кълна, че ще бъда ваш слуга до края на дните си. Ако се нуждаете от мен, ако някога нещо ви се случи, само една ваша дума и аз ще ви се притека на помощ.

— Аз ще си имам съпруг, който да ме пази. — Тя говореше строго, за да прикрие чувствата си. Как искаше той да беше замълчал! Думите му бяха изкушение за нея, тя хранеше мечта, която не можеше да преследва. Обеща си да не мисли за него.

— Аз имам и обещание към него — каза Алейн тихо. — Той ми е повече от роднина. Той е мой скъп приятел и след вашата сватба вие също ще бъдете моя роднина. Времената са трудни, лейди Джоан. Кой знае какво ще се случи след година или две. Вече казах това на Крайспън, но искам и вие да го чуете — ако се нуждаете от мен, просто трябва да кажете.

Празненството беше към края си. Гостите започнаха да се разотиват. За мъжете предстоеше лов, който беше традиция за средата на лятото. Алейн подаде ръка на Джоан, за да й помогне да стане. Крайспън все още слушаше недоволствата на баща й. Алейн я попиваше с поглед. След няколко дни той щеше да изчезне от живота й за дълго време, а тя щеше да запази спомена за него.

— Благодаря ви за обещанието за приятелство и помощ — каза тя и му подаде ръката си. — Алейн обеща помощта си на мен и на моя съпруг в момент на нужда — обърна се тя към баща си, надявайки се буйният му нрав да не се прояви.

— Въоръжената помощ е мъжка работа и не засяга никоя жена. Ако той има да каже нещо по въпроса, да го съобщи на Крайспън.

— Така и направих. Аз обещах своята помощ и на моя скъп приятел — каза Алейн и се запъти към входната врата.

— Млад глупак! — Рудолф го проследи с изпитателен поглед.

— Той е буен, но честен мъж — каза Крайспън. — Винаги може да се разчита на Алейн. Лейди Джоан, вие можете да яздите до мен по време на лова.

— С голямо удоволствие, лорде. — Джоан подаде ръката си и го остави да я води до стълбите, където останаха сами.

— Махнете тези коприни и облечете дрехите си за лов — нареди Крайспън. — Обичате ли да ловувате?

— Обичам да яздя — отговори Джоан, — но не и лова. Винаги изпитвам съжаление за заловеното животно. — Тя завърши думите си с виновен смях, тъй като баща й винаги я мъмреше за нейното умиление.

— Предполагам, че това е така, защото сте нежна и чувствителна дама. Това е чудесно, тъй като аз самият не съм особено запален по лова. Виждал съм твърде много лордове, които се забавляват от собствената си жестокост. Знам, че ловът е необходим — така си осигуряваме месо за храна, но проливането на кръв не е моя страст.

Той разтвори треперещите й пръсти и ги постави върху сърцето си, което туптеше силно. Тя го погледна с разтревожени очи, пожела си да може и към него да изпита поне част от чувствата, които пламваха в нея при присъствието на Алейн.

Когато го погледна отново, той се наведе и докосна устните й със своите. Те бяха топли и меки. Когато я целуна, тя го почувства като приятел или дори като брат. Крайспън се усмихна, а тя бе неспособна да каже каквото и да било.

— Изплаших ли те? — попита я. — Съжалявам, ако е така, но не виждам нищо лошо в това да целуна годеницата си. А ти си по-красива, отколкото съм се осмелявал да си представя.