Боби Смит - Вземи сърцето ми

Докато брат му възсядаше своя кон, Серад се замисли дали двамата с Тарик имаха право, като сравниха Тори с кобилата. Дали англичанката наистина му се бе подчинила по-лесно от кобилата, или просто се преструваше и изчакваше подходящ момент, за да се освободи? Животното се поддаваше на дресировка, но дори и тогава то запазваше известна независимост. Намръщи се, като си представи, че Тори можеше да се окаже опасна като кобилата.

Сякаш усетила вълнението на господаря си, любимката на Серад се размърда неспокойно под него, но той успя да я успокои, като й отдаде цялото си внимание. Решително прогони Тори от мислите си и се настрои да прекара приятно времето с брат си.

По залез-слънце напуснаха града и навлязоха в пустинята. Двамата обикновено се радваха на свободата си в такива моменти и затова пришпориха конете, оставяйки придружителите с товарния керван, превозващ необходимите за лагера неща, далеч зад себе си. Пустинният пейзаж прибягваше бързо край погледите им и губеше очертанията си, докато препускаха сред пясъците. Серад и Хасим спряха едва когато стигнаха скалното образувание, което винаги бележеше финала на съревнованието им. Надбягването беше оспорвано, но кобилата на Серад се оказа по-бърза този ден.

Серад дръпна поводите на своя кон, след което се обърна към брат си и се засмя на недоволното му изражение.

— Губиш форма, Хасим.

Без да обръща внимание на намека му, Хасим се изравни с него и се оплака:

— Имаш не само най-красивата жена, но и най-бързия кон.

— Добре че съпругите ти не са тук, за да те чуят — смъмри го Серад. — Май неотдавна се хвалеше, че най-новата ти жена, Алима, е най-голямата красавица в Алжир.

— Алима наистина е прекрасна и танцува като богиня — съгласи се Хасим и се замисли, — но твоята англичанка е изключителна. Изненадах се, че прие предложението ми за лова. Ако аз й бях мъж, не бих я изоставил скоро.

— Откъде си сигурен, че е моя?

— Ти я притежаваш. Тя е твоя пленница — нехайно отвърна той.

— Не вярвам някой мъж да „притежава“ Тори някога. Тя е тъй непредсказуема. Колкото и да се опитваш да я покориш, винаги ти се изплъзва.

— Но ти си я покорил — настоя Хасим и се намръщи, тъй като не разбираше брат си.

— Физически — да, но има още много по-важни неща. Не си ли научил това от някоя от съпругите си?

Хасим го погледна с недоумение.

— Моите жени са сърдечни и любвеобилни. Какво още да очаквам от тях?

— Братко, можеш да имаш телата им, но какво ще кажеш за техните чувства? Тори ме предизвиква всячески. Влечението ми към нея ме влудява. Никога не съм сигурен в нея. Тя е предизвикателство, което ме вълнува толкова силно, колкото всяко изпитание на волята, през което съм преминал.

— Смяташ, че жените са интересни, така ли? — Хасим никога не се бе замислял за това. Винаги бе гледал на жените като на потребност за задоволяване на желанията си и за раждане на деца. Иначе той не ангажираше мислите си с тях. Идваха, когато се нуждаеше от тях, и си отиваха, щом пожелаеше да остане сам.

— Много — потвърди Серад.

— Тогава защо си с мен сега?

— Понякога човек предпочита да е с приятелите си. Тази нощ ми се иска да се нося с вятъра и да заспя под звездите над пустинята, а сутринта бих желал да разбера дали мерникът на брат ми е все още точен. — Серад нарочно промени темата на разговора.

— Значи мислиш, че вече не стрелям добре?

Серад се усмихна самодоволно. Ясно си спомняше колко много го бе дразнил по-големият Хасим, когато за пръв път се бе озовал в Алжир, и сега изпитваше удоволствие да си разменят ролите.

— Известно е, че първо очите отслабват. Тъй като си по-голям от мен, ще ми бъде интересно да разбера дали това е вярно. Доскоро бяхме равностойни съперници, но аз прекарах доста време в морето. Вероятно си остарял повече, отколкото предполагаш.

— Самочувствието ти е забележително за неопитен младок като теб — добродушно отвърна Хасим и тъмните му очи блеснаха в отговор на предизвикателството. — На разсъмване ще видим кой има най-добрия мерник и най-сигурната ръка.

След като се уговориха за съревнованието, двамата бавно потеглиха към предварително определеното място за пренощуване и там слязоха, за да изчакат пристигането на придружаващия ги керван.

Слънцето отдавна бе залязло и пустинята бе потънала в мрак, когато Серад най-после легна сам в палатката си и се опита да заспи. След няколко часа стана и излезе навън. Небето приличаше на черно кадифе, напръскано с ярки звезди, а на хоризонта се белееше малката луна. Температурите в пустинята се бяха понижили значително през нощта и Серад намираше утеха единствено в шепота на нощния бриз.