Боби Смит - Вземи сърцето ми

По-късно през тази нощ, докато се опитваше да заспи, Тори се зачуди защо бе приела така остро новината за отпътуването на Серад. По най-обикновената логика отсъствието му би трябвало да я радва. Сега нямаше нужда да се притеснява да не би той да влезе съблечен при нея и да поиска да задоволи похотта си. Двете с Джоунс бяха вън от опасност в харема. Трябваше да бъде доволна. Поне това се опитваше да си набие в главата, но не постигаше нищо. Когато най-накрая се унесе, Тори започна да сънува най-объркани неща за Серад, Александър и медальона. В съзнанието й те се преплитаха в един бурен водовъртеж и тя не можеше да различи образите, които й причиняваха толкова много мъка. Тази нощ не й бе отредено да спи дълбоко и спокойно.

— Не мога да повярвам! — възкликна Едуард потресен и погледна с ужас и огорчение своя приятел Алфред Лорънс. Кога получи известието?

— Хората дойдоха при мен преди една нощ. Изчаках, за да се уверя, че ми казват истината, преди да ти съобщя. — Маркизът обясни мрачно: — Едуард, не знам какво да правя. Никой не се е свързал с мен… никой не ми е поискал откуп… Как да кажа на сина си и на жена му, че скъпата им дъщеря е отвлечена от тези страшни северноафрикански пирати?

Херцогът се приближи до приятеля си и го прегърна силно през раменете. Алфред бе едър здрав мъж, но точно в този момент изглеждаше стар и уязвим. Едуард долавяше отчаянието му.

— Разбирам те, Алфред. — Едуард напълно му съчувстваше, тъй като си спомняше ясно времето, когато и той изпита същото ужасно чувство на загуба. Дори след чудото и радостта от завръщането на Александър понякога мечтаеше за Катрин — копнееше да види красивото й лице, жадуваше да я прегърне бащински и да й каже колко много я обича, както и да я увери, че е направил всичко възможно, за да я издири. Херцогът едва потисна надигащото се в него вълнение.

— Знам, че ме разбираш — дрезгаво отговори маркизът. Само Едуард наистина познаваше дълбокото му страдание. — Обичам Виктория толкова много… Нямам други внуци и тя означава много за мен…

— И аз се почувствах така преди години, когато Александър и Катрин изчезнаха, но в твоя случай проблясва известна надежда. Били са живи и здрави, когато морякът ги е видял да се качват на борда на пиратския кораб, а това звучи окуражително. Сигурен съм, че скоро ще ти поискат пари. Пиратите са кръвожадни, но не са глупави. Щом открият истинската й цена, ще побързат да ти я продадат.

— Дано си прав, Едуард.

Дано, помисли си и Едуард.

— Ами твоят Александър? — Алфред погледна тъжно приятеля си.

— Трябва да му кажем истината — бавно изрече херцогът. — Няма смисъл да крием от него. Александър трябва да знае. Макар още да не се познават, те са сгодени.

— Що се отнася до годежа… Загрижен ли си? — Алфред се опасяваше да не плъзнат лоши слухове, които да очернят доброто име на Виктория и да съсипят напълно бъдещето й.

Едуард вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Не казвай нищо повече. Ще оставим всичко постарому. Убеден съм, че Виктория ще се върне здрава и читава. В края на краищата, Алфред, Александър се върна след толкова много години. Виктория също ще се прибере. Освен това знаеш къде е отвлечена. Можеш да започнеш издирване…

— Вече се заех да търся най-добрия начин за изпращане на откупа, когато го поискат.

— Добре. Засега това е единственото, което можеш да направиш, както и да чакаш, но знай, че ако се нуждаеш от нещо — каквото и да е то, — трябва само да ми кажеш.

Алфред благодари на приятеля си от все сърце. Замълча, за да събере мислите си, но после попита:

— Сега ли ще кажем на Александър? Мисля, че е редно да научи за случилото се от мен.

Малко по-късно Дейвид мрачно изслуша Едуард и маркиз Рейвънсли.

— С какво мога да помогна? — поинтересува се той веднага щом Алфред го осведоми за нещастието.

— Точно сега не може да се направи нищо, Александър. Веднага ще ти съобщя, ако получа някаква вест. Дотогава ни остава само да се молим, момчето ми, само да се молим.

— Ще се моля, сър — обеща Дейвид. После мълчаливо се ръкува с маркиза.

След като му разрешиха да се оттегли, Дейвид излезе от стаята и безцелно заброди из замъка. Мислеше за годеницата си, която още не бе срещал. Чудеше се дали Виктория е в безопасност, или е сполетяна от някоя ужасна участ. Влезе в стаята си, потърси малкия портрет на бъдещата си съпруга и се вгледа в усмихнатото й лице. Искрено се надяваше, че тя е добре. Първоначално съвестта му се бе разбунтувала срещу брака с нея, защото той я мамеше, но сега се тревожеше за нея така, сякаш я познаваше от години.