Боби Смит - Вземи сърцето ми

В съзнанието й се открояваше ярко един-единствен момент — неговото извинение, че е злоупотребил с нея. Осъзнавайки това, сърцето й се изпълни с любов. Той я обичаше! Безспорно! Ако не я обичаше, би задоволил желанието без изобщо да се замисля. В околността се носеха слухове за своеволията на господарите с прислужничките, които бяха станали достояние на всички работници. Благородниците често упражняваха власт над своите слугини. Лорд Алекс се различаваше от тях, а думите и делата му потвърждаваха доброто й мнение за него. Той беше най-прекрасният мъж, истински джентълмен. Любовта й към него бе истинска.

Тес осъзнаваше, че двамата заедно нямат бъдеще. Женският й инстинкт й подсказваше, че той я желаеше, а несъмнено чувствата й към него бяха все тъй силни. В този миг реши какво да прави. Възнамеряваше да отиде при него и отново да му се предложи. Можеше да се примири дори да бъдат само любовници. Но трябваше да го убеди, че той не се възползва от нея, че тя по собствено желание го дарява с любовта си, независимо от бъдещето. Тес се върна в стаята си. Надяваше се да го дари с любовта си преди края на нощта.

Вивиан лежеше доволно върху копринените чаршафи между намачканите завивки, които свидетелстваха за досегашните й занимания. Тя сластно погледна мъжа до себе си и мислено сравни отпуснатото му тяло със стегнатата фигура, която бе имал преди години. Отдавна не се бяха виждали, но настоящата им среща правеше Вивиан щастлива. Въпреки натрупаните годинки и по-слабата му форма, той все още успяваше да събуди страстта й.

Наведе се над нея и пламенно я целуна.

— Казах ли ти колко много се радвам, че се върна в Англия?

— Около хиляда пъти, но на мен ми харесва да го чувам непрекъснато — отговори тя и отвърна на целувката му. — Мисълта, че мога да те отмъкна от жена ти по всяко време, ми харесва.

— Няма съмнение, Вивиан. В сравнение с теб тя е подобие на жена.

Вивиан дрезгаво се засмя, поласкана от неговите думи.

— Ти си най-милият човек на света. Жалко, че нещата не се наредиха според очакванията ни, но мисля, че сега всичко ще се оправи, не смяташ ли?

— Планът ти е страхотен. — Той ценеше високо интригите и сплетните. Тя бе споделила с него всичките си ходове, чрез които бе успяла да представи Дейвид като бъдещия наследник на херцогството. За него Вивиан бе една изключително хитра жена.

— Аз си мислех същото — похвали се тя. — Скоро ще получим това, което винаги сме желали — парите на Уейкфийлд.

Той изръмжа нетърпеливо и се притисна върху пищното й тяло.

— Въпреки всичко още се чудя как щяха да реагират Ейвъри и твоята скъпа Катрин, ако бяха разбрали за нас.

— Щеше да е доста забавно. Тя бе непокварена и това би я шокирало страшно — размишляваше на глас той, докато обсипваше с горещи целувки шията на Вивиан, след което продължи по-надолу…

— Ейвъри ме ревнуваше доста, но това можеше да му хареса след време… — промълви тя неясно и усети разпалващата се в тялото й страст.

— На Катрин изобщо не би й харесало, но има ли значение? Сега щеше да е моя съпруга и аз щях да правя с нея каквото си поискам, без да се страхувам от наказание.

— Както правиш с мен?

— Както правя с теб… — тихо каза той и вдигна глава към нея. Очите му светеха от изгарящото го желание.

— О, Джералд — въздъхна тя и разтвори краката си, за да го приеме отново. — Липсваше ми.

— Сега сме заедно и не виждам причина да се разделяме пак… никаква…

Стана късно и Дейвид се умори. Седеше в библиотеката в едно кресло с висока облегалка, а в ръката си държеше чаша с малко бренди. В скута му лежеше подвързан в кожа том на Шекспир, а наблизо блещукаше една-единствена лампа. След раздялата си с Тес Дейвид се бе опитал да чете до края на вечерта, но не можеше да се съсредоточи. Мислеше само за Тес и за нейната красота.

Той изруга, затвори книгата и небрежно я хвърли на масата до себе си. После изпи остатъка от брендито, сложи чашата настрани и уморено прокара ръка върху очите си. Опита се да подреди мислите си, но не успя. Както бе развълнуван, нощта сигурно щеше да му се стори доста дълга.

Дейвид стана и си наля пълна чаша от кристалната кана с отлежало бренди, която прислужникът му бе донесъл по-рано. Изпи до дъно силното питие. Алкохол като този се пиеше на малки глътки, но точно сега Дейвид искаше просто да удави мъката си. Силното бренди изгаряше червата му, но това усещане му харесваше. Наля си още една чаша за по-късно и угаси лампата, на чиято светлина се бе опитал да чете. След това бавно излезе от библиотеката и заизкачва стълбите към своята стая, където отиваше да си легне.