Боби Смит - Вземи сърцето ми

Катрин спря, за да скрие под хайка цялото си лице, с изключение на очите, после отключи и отвори вратата. Помисли да вземат един кон, но бързо отхвърли тази възможност. Бе дошла тук само с дрехите на гърба си и щеше да си отиде по същия начин. От Малик не искаше да взема нищо друго — само свободата си. Разбираше също така, че една жена с дете на гърба на кон щеше да прави по-силно впечатление, отколкото сама жена и дете, които вървят пеш, а единственото нещо, което желаеше, бе да останат незабелязани. Трябваше да се скрият в града, това бе единствената им надежда за спасение.

Катрин и Алекс излязоха безшумно от конюшнята и затвориха вратата. Като държаха главите си ниско наведени, потънаха в лабиринта на алжирските улици.

Тесните улички бяха мрачни и злокобни и Катрин водеше забързано Алекс, докато дворецът се изгуби от погледите им. Едва тогава, сигурна, че бяха на безопасно разстояние, Катрин спря, за да си поеме дъх. Все още бе напрегната, ръцете й трепереха и не й достигаше въздух.

— Успяхме, Алекс! — възкликна тя с пресипнал глас.

— Аз наистина бях много добър в играта да не се вдига шум.

— Беше чудесен! Ако имаше такава игра, ти щеше да я спечелиш!

Детето засия при тази похвала.

— Достраша ме в градината, когато се появи Малик. Помислих си, че ни видя.

— И аз помислих същото, но, изглежда, не ни е видял.

— Какво ще правим сега, лельо Катрин? — простичко попита Алекс.

— Ще се опитаме да намерим църква. Там все ще има някой, който да ни помогне да се върнем в Англия.

— Какво ще стане, ако не намерим такъв човек? — обезпокоено повдигна към нея очи Алекс.

Тази мисъл бе спохождала и нея, но тя се бе опитала да я отхвърли.

— Ще открием — отвърна тя с увереност, която много би искала да притежава. — Може би ще успеем утре сутринта. А сега трябва да се отдалечим на колкото е възможно по-голямо разстояние от двореца. После, когато стане светло, ще започнем да търсим църквата.

— Добре — съгласи се момчето, вярващо безпрекословно на леля си Катрин. Тя му бе давала смелост през всичките им изпитания и той знаеше, че тя няма да допусне да им се случи нещо лошо. Замисли се и добави: — Обичам те, лельо Катрин.

При неговите думи очите й се напълниха със сълзи и тя изведнъж коленичи и го прегърна.

— Аз също те обичам, Алекс! — Дълбока, покъртителна въздишка се изтръгна от гърдите й. Когато го пусна, и двамата се почувстваха много по-добре. — Хайде сега да тръгваме. Искаме да се върнем в Хънтингтън Хаус. Не искаме Малик да ни настигне и да ни върне в двореца.

Нейното отношение озадачаваше Алекс, защото той самият много харесваше емира. Докато вървяха, детето попита с приглушен глас:

— Мислех, че Малик ще ни помогне да се завърнем у дома.

— И аз така мислех, съкровище, но тази вечер разбрах, че той иска ние да останем тук завинаги.

— О! — Лицето на Алекс стана замислено, докато той преценяваше тази възможност. — Ще бъде забавно да останем тук, но по-добре е да се върнем вкъщи. Дядо ни чака, а ние вече отсъствахме твърде дълго. Но ще ми бъде мъчно за Хасим. Той ми харесва. Сега, когато сме приятели, си прекарваме чудесно.

— Е, може би някой ден отново ще го срещнеш.

— Надявам се да е така, но точно сега искам само да бъда с дядо… и да си взема корабчето. Много ми се иска дядо да е запазил „Ятаган“.

— Сигурна съм, че го е запазил.

Замълчаха, докато вървяха забързано през старата, оградена със стени част на града. Минаваха под арки и край затворени дюкянчета. След като бяха вървели близо час и половина, Алекс започна да се уморява.

— Добре ли си? — попита го Катрин, когато забеляза, че забавя крачки.

— Уморих се — бавно отвърна момчето. — Не можем ли да починем малко?

В желанието си да остави между себе си и Малик колкото се може по-голямо разстояние Катрин бе забравила, че нейният спътник е само на седем години. Тя намали темпото, за да се огледа. През една арка зърна скрита градина с плискащ фонтан по средата. Врата от ковано желязо препречваше входа, но когато провери, тя се оказа отворена. След един бърз оглед на обстановката, за да се увери, че няма никой, тя въведе Алекс в градината.

— Ще останем тук, докато съмне.

Той кимна, прекалено уморен, за да говори.

Отидоха в един ъгъл на градината, заслонен от буйно израсли храсти, а после седнаха на земята и опряха гърбове на каменния зид, скриващ малкото оазисче от погледите на минувачите. Александър се намести в скута й и те се отпуснаха там, сплели ръце един около друг. Алекс заспа почти веднага. Катрин бе решена да остане будна и да е нащрек да не би някой случайно да ги забележи, но след около час и половина и тя не бе в състояние да държи очите си отворени и миг повече. Въпреки че се бореше според своите сили, недоспиването през последните нощи си каза своето и тя се унесе в дълбок сън, който напълно я лиши от представата за местонахождението й.