Боби Смит - Вземи сърцето ми

Глъчката от гласовете на балкона над тях най-после изтръгна Катрин от съня й. Когато се събуди, тя запремига объркано и се опита да си спомни къде се намира и какво прави тук. Действителността бързо изплува в съзнанието й и тя припряно започна да буди Алекс.

— Алекс, събуди се. Спахме достатъчно дълго и наоколо е пълно с хора — говореше му забързано тя.

Момчето се събуди веднага, а обърканото изражение на лицето му бързо се смени от израз на разбиране.

Побързаха да излязат от градината, преди някой да ги е видял. Като съдеше по положението на слънцето, реши, че е изгряло преди няколко часа. Страхът, че тяхното отсъствие вече е забелязано в двореца, я измъчваше, но нямаше да се остави този страх да я парализира. Трябваше да намерят безопасно укритие, и то много бързо.

Улиците, които през нощта бяха толкова пусти, сега гъмжаха от хора. Търговците бяха отворили своите дюкянчета и вече преследваха купувачите. Катрин не бе вечеряла и гладът започна да я измъчва, но си наложи да не мисли за това. Нямаше значение колко пресни изглеждаха плодовете и зеленчуците върху сергиите, тя нямаше пари, а не би и помислила да открадне.

След като изминаха, както им се струваше, неизброимо число улички, най-после стигнаха до място, което им осигуряваше добър панорамен изглед на прострелия се чак до морето град под тях. Някъде в далечината Катрин съзря кръст върху покрива на една сграда.

— Алекс, виж. — Посочи към сградата. — Почти сме успели!

Промениха посоката на движение, за да се насочат към църквата. Настроението й бе ведро за първи път от много месеци насам. Сърцето й пееше от радост. Искрено вярваше, че скоро ще бъдат на път към родината и ще види отново баща си и Джералд. Забързаха напред, горящи от нетърпение да достигнат до закрилата на храма.

Едва в последния момент, когато стигнаха до пресечката преди църквата, видя няколко от хората на Малик да разговарят със свещеника. Катрин бързо отстъпи назад, като изблъска Алекс зад себе си. Сърцето й щеше да се пръсне от умора след дългия преход, който бяха направили, за да бъдат свободни, и внезапния ужас, който я обзе.

„Помисли, Катрин! Мисли!“ — повтаряше си тя, докато двамата с Алекс бавно се отдалечаваха от църквата. Сигурно имаше някакъв начин да се измъкнат от Алжир. Трябваше да има някакъв начин!

— Какво става? — попита Алекс. — Защо не отиваме към църквата?

Тя бързо му обясни и Алекс не зададе други въпроси.

Катрин разбираше, че положението им е много опасно. Не можеше да отиде в джамия. Духовниците там бяха верни на Малик. Не можеше да отиде и в църквите, тъй като те явно бяха под наблюдение. Кейовете оставаха единственото място, където можеше да потърси убежище. Заложи своите слаби надежди на малката вероятност, че на пристанището може би има английски или някакъв европейски кораб, който извършва редовни търговски курсове, и капитанът може би ще им помогне. Тръгна към кейовете, здраво стиснала ръката на Алекс.

Няколко часа по-късно Малик и неговите хора се срещнаха при входа на двореца.

— Открихте ли нещо? Някаква следа? — попита той.

— Нищо, владетелю Малик, но имаме обещанието на свещениците да следят внимателно и да ни уведомят, ако отидат при тях — докладваха хората му.

Той изруга. Знаеше, че Катрин е някъде тук, из този град, и независимо дали го осъзнаваше или не, се намираше в голяма опасност.

— Тогава ще претърсим пристанището.

След като уточниха мястото на срещата след приключване на издирването, отново се разделиха.

— Мислиш ли, че ще ги открием, татко? — попита Хасим.

— Надявам се. В тази страна една беззащитна жена не може да оцелее дълго. Докато е светло, нищо не може да им се случи, но когато падне нощта, за тях ще стане много опасно.

— Тогава ще трябва да побързаме. Не искам да се случи нещо лошо на Серад.

— Значи сте станали добри приятели.

Хасим кимна с глава.

— Ти беше прав, татко. Сега, когато го познавам, го харесвам. Той е храбър и умен за дете на седем години.

Малик едва не се засмя при забележката на Хасим за възрастта на Серад, тъй като самият той бе твърде млад.

— Да се надяваме, че ще бъдат достатъчно умни, за да не си навличат неприятности, докато ги открием.

— Не ми изглеждаш много ядосан — отбеляза момчето.

— Ядосан съм, но се и тревожа за тях.

— В такъв случай ти също ги харесваш?

— Прав си — призна Малик пред сина си. — Искам те да останат да живеят при нас.

— Това ме радва.

Не казаха нищо повече, докато насочваха конете си по улиците, водещи към пристанището.