Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Рано се връщаш тази вечер — забеляза изненадана Алмира, когато Катрин се прибра в покоите си. През няколкото седмици, през които бяха заедно, Алмира бе започнала да се привързва към тази млада англичанка.

— Да, връщам се — отвърна лаконично Катрин. Много й се искаше да може да сподели проблемите си с тази жена и да се обърне за помощ към нея, но усещаше, че все още не може да й се довери напълно. В края на краищата прислужницата бе една от тях.

— Добре ли си?

— Уморена съм. Мисля, че веднага ще си легна — излъга Катрин. Искаше Алмира да я остави сама, за да обмисли в детайли своя план. Нямаше да чака следващия ден, за да осъществи бягството. Щеше да вземе Алекс и щяха да тръгнат още тази нощ. Все някъде щеше да се намери някой, който да им помогне. Сигурно имаше църква в града, където можеха да намерят убежище.

Когато облече нощницата и халата си и Алмира се бе прибрала в своята стая, Катрин се поизправи и седна в леглото си, продължавайки да чака и да мисли. Бе много важно двамата с Алекс да се измъкнат сега, защото ако Ейвъри бе вече върнат в Англия, което според нея бе загатнал Малик, никой не знаеше какви лъжи можеше да наприказва на баща й. Трябваше да върне Алекс в Англия и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Луната изгря късно тази нощ. Катрин изчака тя да достигне своя зенит и да го премине, преди да пристъпи към изпълнение на плана си. Когато се увери, че в харема всичко утихна, облече своята най-обикновена, тъмна на цвят рокля и чифт непретенциозни, но много удобни сандали. След това покри главата си с хаик и се измъкна от стаята, като се оглеждаше наляво и надясно, докато притичваше от сянка до сянка. Стараеше се да не я забележат и се движеше съвсем безшумно.

Вътрешното й напрежение нарастваше непрекъснато, докато излезе от харема и мина край дремещите пазачи, а после пресече пустата градина и се отправи към крилото на момчетата. Тук задачата й ставаше много опасна. Не знаеше точно в коя от стаите е Алекс, затова запристъпя с още по-голяма предпазливост. Цялото крило имаше един пазач, но той, изглежда, бе прекалено зает със собствените си мисли. Когато някой го извика от другия край на коридора и той отиде да разбере за какво го търсеха, Катрин използва възможността, от която се нуждаеше. Стрелна се напред и започна да наднича във всички стаи, докато най-накрая намери малкия си племенник дълбоко заспал в стаята в дъното на коридора.

— Алекс! Събуди се! — прошепна тя тихо.

— Какво има? — попита сънено Алекс. — Лельо Катрин? Какво искаш? Защо си тук?

— Ш-ш-шт… — постави предупредително пръст върху устните си. — Дойде време да си отидем у дома. Връщаме се в Хънтингтън Хаус.

— Така ли? — Седна в леглото и разтри очи, за да се събуди. — Дядо тук ли е? Дойде ли най-после да ни отведе?

— Не, миличко, боя се, че той не е тук сега, но ние ще отидем при него. Ела да се облечем.

— Но…

— Алекс — каза тя рязко, — не ме разпитвай! Просто побързай!

Леля му Катрин никога преди не му се бе карала и това го стресна и накара да побърза. Скочи и облече панталоните, джелабата и сандалите, които съставяха неговото обичайно облекло през последните няколко месеца. Имаше силен слънчев загар и лесно можеше да мине за арабско момче, ако не бяха сивите му очи.

— Готов съм.

— Добро момче. Сега трябва да бъдем много предпазливи и много тихи. Никой не знае, че си отиваме.

— Дори и Малик ли? — Това го изненадваше.

— Най-малко Малик. Хайде да го направим като на игра, съгласен ли си? Да видим кой от нас двамата ще успее да стигне пръв до конюшните, без да вдигне никакъв шум. Разбра ли?

— Разбира се — отвърна той, нетърпелив да опита.

Катрин го хвана за ръка и безшумно излязоха от крилото на момчетата, като внимателно избягваха всички места, където можеше да има стража. Когато достигнаха вратата, водеща към голямата градина, Катрин почувства, че свободата е съвсем близо. Трябваше само да прекосят този последен открит участък и щяха да се озоват до конюшните и близо до един изход от землището на двореца. Скоро щяха да излязат оттук и да бъдат свободни. Щяха наистина да поемат пътя към своя дом.

Малик не можеше да заспи. Лежеше в празното легло и мислеше за случилото се между него и Катрин. През цялото време бе знаел, че истината ще е много болезнена за нея и се бе оказал прав. Мислеше, че предложението му да се омъжи за него ще смекчи гнева й, но се бе излъгал. Реакцията й го изненада. Всяка от жените, които познаваше, щеше да се почувства поласкана и удостоена с голяма чест, ако разбереше, че той я желае, но това не важеше за Катрин. Бе един от малкото случаи в живота му, когато грешеше по отношение на свой „противник“, и това го тревожеше. Ако искаше да спечели, трябваше да опита с нова стратегия.