Джек Слейд - В бърлогата на звяра

— Утре трябва да замина още преди изгрев слънце, имам някои неща за уреждане, мисис Трейнър — каза той.

— Бес! — промълви тя с разтреперан глас.

— След три дни се връщам, Бес — продължи той усмихнат. — Може би ще ми направите честта да ме поканите на вечеря за двама.

— О, мистър Ласитър — промълви тя за втори път.

Той нежно я привлече към себе си и я целуна. Устните й бяха топли и меки.

Тя отвърна на допира на неговите устни колебливо, но след това буквално се разтопи в ръцете му. Ласитър се отдръпна от нея.

— Приятно е човек да държи в ръцете си жена като теб, Бес — каза той. И след онова, което преди минути беше преживял с Бриджит Кимброу, той го казваше сериозно.

Тя беше напълно объркана и почти избяга от стаята му. Той я последва, за да заключи вратата, когато отново се почука. Той отвори.

Пред него стоеше мисис Трейнър.

— Аз… аз много бих се радвала, ако вечеряш с мен, като се върнеш, Ласитър — прошепна тя.

— Радвам се, Бес — отвърна той.

Тя още сега с удоволствие би останала, но Ласитър знаеше, че наистина се нуждае на всяка цена от сън тази нощ. Чакаха го три дни и три нощи сто мили езда през планините и тежки преговори. Само като си помислеше за Томбстоун и Кено Бакет, и му замирисваше на барут.

Тя разбра, че той няма да я покани да влезе при него и бързо му пожела лека нощ, след което изчезна надолу по стълбите към столовата.

На ъгъла на Ален и Пета улица, както всяка вечер, пак се вдигаше страшна олелия.

Чуваха се пронизителни звуци от механични пиана, а миньорите в кръчмите „Ориентал“ и „Кристъл Палъс“ се мъчеха да заглушат шума с крясъци.

Ласитър нямаше особено желание да се хвърля в бъркотията на миньорския град Томбстоун, което иначе винаги му бе доставяло голямо удоволствие, но знаеше, че няма много време. Щом намери Кено Бакет, трябваше веднага да тръгва, за да пристигне на другата сутрин във форт Хуачука.

Ласитър знаеше, че Кено Бакет не понася двете големи кръчми, намиращи се една срещу друга на 5-та улица. Както той обичаше да казва, предпочиташе места, които може да обгърне с поглед. Ласитър обаче предполагаше, че в кръчмата на Хевърд или в тази на „Кемпбел енд Хейтчис Пул Хол“ той по-добре можеше да се навилнее, защото щетите след това не бяха толкова големи.

Като стигна до Спепуокс пред „Кристъл Палъс“, на около петдесет ярда пред себе си видя как един човек излетя през улицата във висока дъга. Завързаните отпред коне цвилеха мропизително, а един от тях се отскубна от коневръза и изчезна в галоп с вдигната опашка.

Ръмжащ глас заглушаваше целия уличен шум, въпреки че идваше от една къща.

Ласитър ускори крачка.

Мъжът на улицата пак се беше изправил, олюлявайки се, поизтупа праха от панталоните си и се спусна с наведена глава към тротоара. Изкачи трите стъпала на кръчмата с един скок, после изкрещя и се втурна през двукрилата врата в „Пул Хол“.

Чуваше се звук от чупене на дърво. През вратата пак излетя един човек.

Ласитър видя, че е мъжът отпреди малко.

Повтори се същата процедура, но когато той пак се канеше да се спусне през вратата, Ласитър го хвана за яката със светкавична бързина и го дръпна.

Мъжът ръмжеше и усърдно размахваше юмруци.

Ласитър ловко избегна яростните удари, после удари на необуздания брадат тип един през лицето и това го накара да замълчи.

— Кено Бакет вътре ли е? — попита Ласитър.

— А ти с кого мислиш, че се бия? — изръмжа мъжът. — Махни се от пътя ми, дългуч, да не ядеш бой.

През рамото на мъжа Ласитър видя, че един широкоплещест шериф с големи мустаци прекосява улицата.

В дясната си ръка небрежно държеше пушка за сачми с къси цеви.

Ласитър трябваше да се наведе, за да избегне юмруците на своя противник. С десния си юмрук юнакът боксираше един стълб от навеса.

Шерифът се приближи.

Без да задава въпроси, той замахна с прерязаните цеви на пушката и я стовари върху черепа на човека, който с въздишка се строполи на земята.

Ласитър вдигна ръце, като видя, че мустакатият се канеше да направи същото и с него.

— Махнете това, шефе — каза той. — Само го попитах нещо, а той се нахвърли върху мен.

— Изчезвайте оттук! — изръмжа шерифът.

— По-полека — каза Ласитър. — С един пиян миньор можете да се държите така, но не и с мен.

Мустакатият учудено повдигна вежди.

— Какво? Нещо по-особено ли сте?

— Не съм нещо особено — отвърна Ласитър гневно. — Аз съм само човек, който прасва един по мутрата на онзи, който става нахален. И тогава няма значение носи ли той звезда, или не.