Джек Слейд - В бърлогата на звяра

Ласитър реши да тръгне рано на другата сутрин за форт Хуачука и Томбстоун. Във форт Хуачука познаваше един човек, който имаше на склад всякакви оръжия, необходими за сражение. Сигурно щеше да успее да се сдобие с една картечница.

Той се отби и до телеграфната служба и пусна телеграма до Таксън, а текстът гласеше:

„Ела в Лордсбърг! 500 долара възнаграждение. Вземи си нещата. Само три дни. Ласитър.“

Вече мислеше, че е свършил всичко, което трябва, и се върна в пансиона. Като влезе в малката столова, съдържателката му подаде един плик.

— Даде то мистър Блад — каза тя доста сопнато. Ласитър се учуди. Иначе тя винаги бе подчертано любезна с него и той смяташе, че ако иска да спи с нея, е достатъчно само да даде знак с малкия си пръст.

Той погледна в плика. Бяха хилядата долара, които поиска от Кимброу като предплата. Кимна на жената с усмивка, но тя рязко се обърна и отново се зае с приборите, които подреждаше в шкафа.

Ласитър сви рамене и излезе. Тръгна по коридора към стаята си и посегна към дръжката на вратата, но спря разколебан.

Не се ли чу шум от стаята?

Ласитър призова на помощ интуицията си. Той разчиташе на усета си за опасност, но този път не изпитваше такова чувство. Въпреки това извади ремингтъна си и опъна спусъка. С лявата си ръка бавно натисна дръжката на вратата, след това с рязко движение я отвори.

Той отпусна ремингтъна. Само това не беше очаквал. Изненадано погледна младата, усмихваща се жена върху леглото му. Блясъкът на червената й коса като че ли изпълваше цялата стая с червеникаво сияние.

— Вън в коридора ли ще стоите? — попита тя с дрезгав глас. Ласитър прибра ремингтъна, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Не сте ли сбъркали стаята, мис? — попита той и хвърли плика с парите на малката кръгла масичка в средата на стаята.

Тя поклати глава.

— При вас идвам, Ласитър.

— А коя сте?

Тя се изправи, но нито за миг не забравяше да подчертае прелестите си. Дългата, огненочервена коса падаше върху раменете й на меки къдри. Деколтето на сакото й беше дълбоко изрязано, така че Ласитър можеше да се наслаждава на гънката между предизвикателно вдигнатите й гърди, а като се приближаваше към него, под плътно прилепналата й пола ясно се очертаваше всеки мускул. В зелените й очи танцуваха малки дяволчета.

На около половин крачка от Ласитър тя спря. Беше по-ниска от него само с половин глава. Нежната й ръка се плъзна по кожената му жилетка, след това по рамото му и погали косите на тила му.

— Има ли значение коя съм, великане? — прошепна тя. — Видях те тази сутрин, Ласитър. Веднага разбрах, че в цял Лордсбърг няма друг мъж като теб. Аз разбирам от силни мъже, а ти си най-якият, когото някога съм срещала. Усещам го.

Той вдъхна аромата на косите й и почувства как тя накара някаква струна да зазвучи в него, а от това той не можеше и не искаше да се освободи. Беше дяволски хубава жена и той се питаше защо да не вземе това, което така щедро му се предлагаше.

Ръката му обви талията й.

Не беше необходимо да я придърпва към себе си. Тя сама се притисна към него. През жилетката и ризата си той чувстваше гърдите й, а сочните й начервени устни бяха съвсем близо до него.

Ласитър я целуна.

Езикът й като че ли пръсна искри в жилите му. Топлото й тяло излъчваше предизвикателство. Беше станала неудържима, пръстите й се впиваха в косата му.

Ласитър я вдигна внезапно и я понесе към леглото върху силните си ръце. Тя леко стенеше, когато той разкопчаваше костюма й и сложи голямата си ръка върху гърдите й.

— Хайде, Ласитър! — прикани го тя. — Не ме карай да чакам дълго!

Той видя, че пръстите й треперят, като му помагаше да разкопчее костюма й. Тя трескаво сваляше бельото си, докато застана пред Ласитър така, както бог я беше създал.

Наистина беше великолепна жена. Големите й гърди и без опората на корсажа стояха предизвикателно вдигнати. Ласитър бързо се съблече. Тя му помагаше, но треперещите й от страст ръце само забавяха момента, в който голите им тела щяха да се прегърнат.

Като забеляза това, тя се отпусна върху леглото. Тялото й се извиваше като на змия, измъкваща се от старата си кожа.

После Ласитър легна до нея. Възбуждащите му нежности изтръгваха от нея кратки стонове.

Ласитър чувстваше, че това не е преструвка. Тази жена имаше нужда от мъже така, както от насъщния хляб. Той знаеше, че не е първият, когото тя има, нито пък ще бъде последният.

Като че ли бяха създадени един за друг.