Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

В този миг някой блъсна вратата отвън и апачът уплашено замлъкна.

На прага застана Тор Ериксън, Ловеца на Вълци.

— Чух всичко — заговори спокойно траперът. — Думите на този човек отчасти отговарят на истината. Но само отчасти. Вярно е, че щяха да го убият. Но после Блек Сам му направи предложение. Тъй като знаеше, че ти и аз няма да се откажем от борбата, той реши да ни хване в капан с помощта на индианеца. Поръча му да се върне тук и да ни шпионира. Прав ли съм, Конрой? Кажи истината, човече!

Фис Конрой отчаяно закима с глава.

— Страхувах се — призна с набедена глава той. — Затова казах, че съм готов да изпълня всичко, което Блек Сам ми заповяда. Там беше същински ад, повярвайте ми!

— Вярно е — отговори траперът. — Беше наистина ужасно. Разбираемо е, че си действувал така в страха си. Но това вече няма значение. За теб играта свърши, Фис Конрой. Скоро ще се изправиш пред своя съдия.

Ласитър леко го побутна.

— Едно не разбирам, Тор. Защо Блек Сам му е подарил живота? Защо го е изпратил тук да ни шпионира?

— Аз ще ви обясня! — намеси се задъхано Фис Конрой. — Сам не намери в избата богатствата, на които разчиташе. Убеди се, че О’Лийри е пренесъл в Мексико голяма част от натрупаната плячка. Затова Сам трябва да се добере до О’Лийри. На всяка цена го иска жив. Само чрез него може да узнае къде са скрити пари. Може би той скоро ще бъде тук. Кой знае…

Индианецът млъкна и се сви на пода. Жалка човешка дрипа, загубила всяка надежда за живот.

Ласитър и Тор Ериксън сериозно се спогледаха и всеки отгатна мислите на другия.

— Да тръгваме — каза Ласитър.

— Прав си, амиго — кимна с глава траперът. — Имам чувството, че всяка минута е ценна. Ако този път изпреварим Блек Сам, играта най-после ще приключи.

Фис Конрой беше вързан и отведен в съседното помещение. Джоси застана на стража пред вратата с двуцевка в ръце. Тя напълно разбираше важността на момента. Беше готова на всяка жертва само да може да помогне за освобождението на приятелката си.

Минути по-късно Ласитър и старият трапер потеглиха в галоп, придружени от трите огромни кучета.

Отново нощта се приближаваше към края си. Утринната зора освети небето над планинските върхове на изток. Блек Сам О’Мейли излезе от къщата и със зачервени от безсънната нощ очи се вгледа мрачно в широкия двор.

След като изпрати Фис Конрой обратно в долината, при него бяха останали шестима души. За кой ли път Блек Сам се запита дали не е направил ужасна грешка, като е пуснал индианеца на свобода.

Хората му също излязоха от къщата и се наредиха зад него. Всички бяха обхванати от несигурност. По зачервените им очи личеше, че са пили цяла нощ и вече не са в състояние да разсъждават разумно.

Всички чакаха новият им бос да вземе някакво решение — и Блек Сам не закъсня да го стори.

— Триста дяволи! — изръмжа внезапно той. — Фис май няма да се върне. Вероятно Ласитър го е заловил. Сигурен съм, че се е случило нещо неприятно. Затова трябва колкото се може по-бързо да предприемем нещо!

И той цинично се ухили. По лицето му пролича, че в мозъка му се е зародил някакъв дяволски план.

— Доведете пленниците от затвора! — заповяда той. — Сега ще направя онова, което отдавна трябваше да сторя.

Той се обърна и впи очи в хората си.

— Сега ще ви обясня какво имам предвид. Испанецът вече не ни трябва. Но жена му все още може да ни бъде полезна. Чуйте ме…

Бандитите забравиха умората и с пламнали от възбуда очи се вслушаха в думите на шефа си.

Корина и Кастило де Тамарит седяха един до друг в един ъгъл на тъмната килия на твърдата и студена земя. Ръцете на Кастило все още бяха вързани на гърба. Въпреки отчаяните си опити Корина не беше успяла да разтвори стоманените си белезници.

Накрая и двамата потънаха в мъчителна дрямка, често прекъсвана от долитащите отвън шумове.

Понякога разменяха някоя дума помежду си. Опитваха се да си вдъхнат упование и кураж, въпреки че бяха загубили всяка надежда.

Обграждаше ги дълбок мрак. Часовете се влачеха мъчително бавно. Мъчеха ги глад и жажда. Струваше им се, че са живи погребани в тази дупка.

— Ласитър и Тор Ериксън няма да ни изоставят — шепнеше Корина. — Те ще се бият докрай.

„И двамата сигурно отдавна са мъртви“ — мислеше мъжът. Но гласно каза:

— Да, Корина, и аз вярвам в тях. Те са верни приятели и няма да ни оставят в беда. Скоро ще дойдат да ни спасят.

— Да — отговори задавено жената. — Ще дойдат.