Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

Той не се доизказа, само се усмихна. Корина никога не беше виждала толкова жестокост, изписана на нечие човешко лице.

Тя разбра неизречената му мисъл. Този бандит щеше да я убие.

Бяха на път от рано сутринта и Сам се питаше защо едва сега му е хрумнала тази идея. Вероятно причина за това беше нервността му и бързината, с която бяха тръгнали на зазоряване.

Беше се почувствувал твърде сигурен и въобще не се сети за испанеца и останалите си противници. Изпълваше го единствено алчност и заедно с това — чувство за триумф.

— По-добре сега, отколкото по-късно — промърмори на себе си той. — Иначе може да стане късно. Лошо ще бъде, ако я видят в ранчото. Трябва да се сложи край…

Той говореше толкова тихо, че Корина не можа да разбере думите му. Но младата жена с ужас видя как бандитът измъкна револвера си и насочи дулото му към нея.

— Не! — изпищя тя. — Не бива да правиш това, О’Мейли! Това е убийство. Не стреляй!

Лицето на бандита беше като изсечено от камък. Той явно беше решил да тегли чертата и вече нищо не можеше да му попречи. Дали наистина нищо?

Някъде отстрани към него се втурна черен жребец. Блек Сам неволно обърна глава и видя Фис Конрой, които препускаше в галоп. Индианецът размахваше уинчестъра си като боздуган и крещеше нещо неразбираемо.

Събитията се преплетоха.

Блек Сам стреля по Корина, но не я улучи.

Между храсталаците и скалите в дъното на долината изникна ездач на мощен черен жребец. С периферното си зрение Блек Сам позна испанския граф, който препускаше към него като бог на отмъщението.

Изгърмяха няколко изстрела. Мъжете се разкрещяха диво един през друг. Мелезът скочи върху Блек Сам и го свали от седлото. Двамата мъже, вкопчени един в друг, се затъркаляха по твърдата земя.

Кастило де Тамарит мислеше единствено за жена си, която трябваше да бъде изтръгната от лапите на бандитите.

От няколко часа насам той наблюдаваше конниците, дебнейки удобен случай да ги нападне. Естествено през цялото време мислеше за думите на трапера, с когото се бяха разделили сутринта. Уговорката им беше да изчакат някои наистина удобен случай, за да имат сигурни изгледи за успех. Но когато графът видя как Блек Сам измъкна револвера си от кобура и се прицели в Корина, той не можа да се сдържи и се втурна срещу негодниците.

Когато се озова във вихъра на боя, Кастило осъзна, че е действувал твърде прибързано. Нямаше никакъв шанс срещу превъзхождащите го по брой бандити.

Силен удар с приклад се стовари на главата му и той изобщо не усети как се плъзна от коня и рухна на земята.

Само след секунди Фис Конрой също се просна в безсъзнание на земята и Блек Сам триумфално се изсмя.

— Свършено е с нас — извика той. — Ще сложа и вас на дръвника, както го правеше О’Лийри. Ще си устроим истински спектакъл. А теб, лейди — обърна се той към Корина, която беше побеляла като платно и едва се крепеше на коня си, — теб ще те продам в Мексико сигурен съм, че ще получа добра цена.

Тя само преглътна. Не беше в състояние да произнесе нито дума.

Двама от бандитите лежаха ранени на земята. Това също изпълваше Блек Сам с доволство. Заедно с Фис Конрой вече ставаха трима души, които нямаше да участвуват в делбата. С него оставаха още четирима, но и от тях щеше да се отърве, когато му дойде времето. Не се съмняваше в себе си.

— На конете! — заповяда той. — Време е да свършим с тая работа.

След минута всички препускаха към ранчото. Двамата ранени с разкривени от болка лица се свиваха на земята, усещайки, че са станали излишни. С дива ярост в сърцата те се взираха след Блек Сам и доскорошните си другари.

— Този кучи син! — изохка единият. — По-лош е дори от О’Лийри. Никога не бих го повярвал.

— И той ще си намери майстора — промърмори другият. — Много съм чувал за Ласитър. Той е от тия, който никога не се предават. Обзалагам се, че и сега е някъде наблизо.

— По-добре е, че не тръгнахме с другите — допълни другарят му. — Никаква печалба няма да има. Трябва да сме радостни, че останахме живи.

И двамата започнаха да превързват раните си.

Един мъж ги наблюдаваше отдалеч с доволна усмивка. Това беше Тор Ериксън, старият трапер, заедно с двете си кучета Балдур и Локи. Когато Кастило де Тамарит се втурна срещу бандитите, траперът тихо изсвири и Балдур веднага се върна при своя истински господар. Тор Ериксън сметна, че е безсмислено да се намесва в неравния бой, тъй като не искаше да убива никого.

Двете кучета тихо ръмжаха.