Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

— Къде са другите? — изохка тя и седна на земята. — Какво стана с Корина, Ласитър?

— Изглежда, Блек Сам е станал водач на бандата — отговори той. — Видях го как потегли с Корина и другите негодници. Но се надявам, че няма да има повече усложнения. Всъщност страшното вече мина.

Двамата се погледнаха в очите и у Ласитър се надигна желанието да остане с това момиче колкото се може по-дълго време.

Той се опита да потисне мисълта за това, което може би се беше случило междувременно. Вече нищо нямаше значение за него. Виждаше само Джоси и в тези минути тя му се струваше толкова красива, колкото никога досега.

Младата жена бавно протегна ръце към него.

— О, Ласитър! Ти просто не знаеш колко много те…

Той не я остави да се доизкаже, наведе се и я целуна. Ръцете му се плъзнаха по нежната й кожа, отбелязвайки многото следи от мъчения, които щеше да запише в сметката на Ричард О’Лийри.

Джоси беше изтърпяла много през тези дни и той трябваше да й помогне да забрави стореното зло.

Ласитър хвърли кратък поглед през рамо, колкото да се увери, че голямото куче стои на стража и не изпуска от очи заловения бандит.

— Искам да ме отървеш от този звяр! — извика плачливо Похитителя на жени. — Не ме оставяй сам с него. Той ще ме разкъса на парчета.

Ласитър презрително се изплю на земята.

— А ти какво щеше да направиш с мен, О’Лийри?

После той повдигна русото момиче и го поведе към къщата. Джоси се държеше за него като удавник за сламка.

— Какво щастие, че се появи навреме — прошепна тя. — Още от самото начало знаех, че ще се справиш. Трудно ли беше, мили?

Ласитър само се усмихна. Джоси беше поставила въпрос, на който не можеше да отговори. Мислеше си за кучето, което в този момент стоеше на стража пред къщата.

Тор Ериксън наистина не беше преувеличил, когато твърдеше, че кучетата му са най-добрите приятели, които един мъж може да си пожелае.

Един последен поглед през прозореца го убеди, че Вотан наистина стои на стража. Ласитър беше сигурен, че през следващите часове и двамата ще могат да се насладят на спокойствието, от което имаха толкова голяма нужда той и Джоси Кейн…

Блек Сам О’Мейли дръпна юздите на коня си и триумфално се вгледа в долината и в сградите на ранчото „Циркъл Ем“. Чернобрадият бандит си въобразяваше, че е много близо до мечтаната цел. Той хвърли поглед към Корина, която с последни усилия се крепеше на седлото, и подигравателно произнесе:

— Я се огледай наоколо, лейди! Тази долина някога беше твоя родина. Там долу си се появила на белия свят, а баща ти е работил цял живот, за да създаде това, което виждаш пред себе си. Ти трябваше да го наследиш, но ето че целият имот отиде в ръцете на вуйчо ти. Вие всички подценихте този дявол, но не и аз. Направих грешка, че известно време го смятах за непобедим господар. Но за щастие бързо разбрах, че и той като всеки човек си има слаби места. Видях, че е страхливец, и съумях да се възползувам от това. Скоро ще бъда в Мексико и напълно ще забравя миналото си. Пред мен ще се разкрие блестящо бъдеще. До края на дните си ще живея като богат и почитан от всички човек.

И той се засмя доволно.

Корина де Тамарит не го удостои дори с поглед. Сълзите пареха на очите й, когато се загледа в родната си долина. Спомни си всички чудесни години, прекарани тук, и с болка се замисли за баща си, който беше последната й надежда. Беше вярвала, че ще намери убежище в ранчото на родителите си, за себе си и за своя мъж, графа. Но дори и това не им беше дадено.

Като че ли всички тъмни сили се бяха съюзили срещу тях.

Корина знаеше какви са намеренията на Блек Сам. Бандитът смяташе да събере плячката и да офейка в Мексико. Само преди секунди й го беше повторил с подигравателно самодоволство.

Въпреки всичко жената не губеше кураж. Знаеше, че съпругът й е жив и че никога няма да я изостави. Надяваше се, че няма да се разкрие преждевременно и ще изчака подходящия миг за нападение.

— Защо не отговаряш, лейди? — изръмжа Блек Сам. — Езика си ли глътна?

Тя се усмихна горчиво.

— Мисля за това, което ще стане с мен — проговори дрезгаво. — Ще ме продадеш ли в някой мексикански бордей? Или си измислил някоя друга мръсотия, О’Мейли?

Той сви рамене.

— Още не съм решил — отговори равнодушно. — Вероятно ще те убия. Смятам, че с течение на времето ще ставаш все по-голям товар за мен. Освен това не бива да забравяме мъжа ти. Познавам такива като него. Той е от ония типове, които никога не се предават, когато са си наумили нещо. Трябва да убия и него, а това може да стане само ако…