Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

Никой не се възпротиви. Нито пък бяха зададени въпроси. Всички се подчиняваха на Блек Сам.

Ласитър внимателно наблюдаваше бандитите, които извеждаха конете си в предутринния здрач.

Дали Ричард О’Лийри най-после беше разбрал какъв номер му бяха погодили? Как ли се чувствуваше сега?

Той беше сам в блокхауса и вероятно не знаеше, че го оставят сам и беззащитен.

Ласитър наблюдаваше бандитите с доволна усмивка на устните си и продължаваше да гали гъстата козина на голямото куче.

— Много интересно става, Вотан — промърмори той. — Май скоро ще има работа и за нас с теб.

Вотан побутна с нос рамото на мъжа до себе си, сякаш искаше да каже:

— Ние двамата се разбираме, Ласитър…

Сивата предутринна светлина проникваше през малките прозорци. Ричард О’Лийри беше задрямал. Седеше на пода с подвити колене и глава, отпусната върху скръстените му ръце.

Внезапно чу конски тропот и се събуди. Скочи на крака като ухапан от тарантула и се втурна към прозореца.

Мозъкът му заби тревога. Скоро с пронизваща яснота разбра какво е станало. Нямаше нужда да размисля дълго, за да проумее, че е направил огромна грешка.

Бандитът тихо изруга. Какво да прави сега?

Неговият най-верен човек го беше измамил! По-нататъшните му стъпки също бяха извън всякакво съмнение.

Зарът беше хвърлен. Сега трябваше да се извлече колкото се може по-голяма полза от тази проклета ситуация.

О’Лийри се обърна към русата си пленница. Погледна я и с два скока се озова до нея. С треперещи ръце я освободи от веригите й. Младата жена беше напълно изтощена и едва не се строполи в безсъзнание на пода. Нямаше сили да се държи на краката си и политна в обятията на О’Лийри, сякаш търсеше спасение точно в ръцете на мъчителя си.

Няколко секунди бандитът здраво стискаше голото женско тяло. Веднага у него се събуди похотта. Вдигна Джоузефин, за да я отнесе на леглото, но в същия миг го прониза страшната мисъл, че собственият му заместник е избягал с хората си.

Точно човекът, на когото сляпо се доверяваше!

— Бъди проклет! — изсъска той. После отново сграбчи русото момиче, което лежеше в безсъзнание на земята. Ръцете му се увиха около голото й тяло.

В главата му цареше пълен хаос. Светът се срутваше пред очите му. Нима с един удар всичко беше свършило?

Имаше ли все още някакъв шанс?

Беше сигурен, че враговете му продължават да дебнат някъде отвън. Бяха пропуснали Блек Сам и пленницата му, защото първо искаха да се разправят с него — с шефа на бандата.

Някаква фиксидея се беше загнездила в размътения мозък на бандита и не го напускаше.

— Ти, само ти си виновна! — изръмжа той и се наведе над русото момиче. — Само заради теб попаднах в тоя капан. Но ще си платиш за това! Горчиво ще се разкайваш!

Тя се опита да се освободи от желязната му хватка. Поиска да се изправи, да се хвърли настрани, но нямаше шанс срещу силния мъж.

Внезапно бандитът вдигна глава и се вслуша. Навън се чуха стъпки. Първата утринна светлина проникна през прозореца.

О’Лийри беше обхванат от паника. Вече си представяше как Ласитър и другарите му нахлуват в къщата и се нахвърлят върху него.

Той измъкна револвера си и сложи пръст на спусъка.

Някой блъсна вратата.

— Шефе, ние…

Мъжът, който се появи на прага, не можа да завърши изречението си.

Беше един от бандитите, които бяха оставени от Сам О’Мейли за охрана на главатаря. Мъжът се казваше Флин, но не успя да изрече дори името си. Пък и нямаше да има голяма полза от това, тъй като О’Лийри отдавна не знаеше имената на всичките си хора. Също така не ги познаваше по лице.

Флин беше закъснял твърде много. Револверът на О’Лийри изгърмя, бандитът политна назад и падна на колене.

— Шефе! — изкрещя отвън Пако, вторият бандит. В гласа му звучеше ужас. — Не стреляйте, шефе! Ние сме от вашите хора. Сам ни изпрати да ви охраняваме, шефе.

Ричард О’Лийри стоеше леко приведен. Очите му диво блестяха. В краката му лежеше Джоси и не смееше да се помръдне, тъй като беше разбрала, че от този разярен мъж може да се очаква всичко.

— Аз съм Пако Фернандес! — прокънтя отново гласът на бандита. — А мъжът, когото уби, се казва Флин. Той ми е приятел. По-скоро, беше. Защото май наистина е мъртъв…

Пако Фернандес говореше така, както и мислеше. За него нямаше голямо значение, че Флин е мъртъв. Занимаваше го единствено тревогата, че той ще бъде следващият.

О’Лийри хвърли поглед към револвера си като пробудил се от дълбок сън. Едва сега в съзнанието му проникнаха думите на Пако Фернандес. Той поклати глава и от устните му се изтръгнаха няколко несвързани думи. Не можеше да проумее, че е убил един от хората си.