Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

Но докато това стане, в кръчмата отново се възцари тишина.

Четиримата смелчаги лежаха на пода.

Единият от тях беше все още жив. Ласитър го обърна с крак по гръб и погледна към него.

— Значи сте от хората на Манаскуа. Къде мога да го намеря?

— В… ада…

Главата му клюмна настрани и той замлъкна завинаги, също като другарите си.

Тишината беше невероятна.

Влезе Мария. От пръв поглед не можеше да се разбере, че е жена.

Трите голи мексиканки стояха като статуи. В друга обстановка и друга ситуация гледката би била направо чаровна.

Но сега Ласитър не мислеше за това.

— Мария, погрижи се за тях — помоли я той. — Сигурно ще се намери нещо за обличане. Нали? — въпросително погледна Старински, който кимна отривисто.

— Разбира се, сър — каза той. — Магазинът е от другата страна. Там има една жена, която ще ви продаде всичко необходимо. Естествено продаваме и рокли.

Мария тихо говореше с мексиканките. Те покриха основните части от голотата си с парчета плат и я последваха навън. Покорно спазваха две крачки дистанция.

Ласитър освободи тримата от стълбовете. Изтощени, те се свлякоха пред него на колене. По лицата им се стичаха сълзи на благодарност.

— Не е необходимо да коленичите пред мен — каза Ласитър. — Не трябва също и да се страхувате. Искам само да ми отговорите на няколко въпроса.

Те вдигнаха погледи към него бавно и боязливо. Въпреки че бяха спасени, шокът бе сковал крайниците им. Трябваше им време да го осъзнаят. Ласитър ги накара да седнат на една маса с него.

Грамадният Амос вече измъкваше навън и последния мъртъв бандит.

— Манаскуа… — каза Ласитър. — Сигурен съм, че можете да ми помогнете и по-нататък. Моите приятели са пленени от ловците на хора. При тях щяха да ви закарат, нали?

Тримата мексиканци отчаяно кимнаха.

— Да, Манаскуа е — започна да говори единият от тях. — Ще ви разкажем всичко, което знаем, сеньор.

Мария вече се бе върнала с жените. Изглеждаха направо чаровни с пъстрите рокли, в които бяха облечени.

Мъжете разказаха всичко, което знаеха.

Това беше долината, в която преди две седмици обесиха клетия Хуанито — пресъхнала долина, в която вече бяха пролети много сълзи.

Тук ловците на хора винаги оставаха да лагеруват, когато трябваше да доставят „пратка“ на юг към сребърните мини.

Последният път пленниците вървяха пеша.

Нямаха коне. Но сега всички яздеха мустанги. Затова се придвижваха много по-бързо от обичайното.

Все пак се задържаха по-дълго от обикновено.

Най-напред чакаха с първите десет пленници, докато пристигне Рио с останалите. Бяха четиридесет силни индианци. А сега — общо петнадесет.

Охраняваха ги строго. Всеки отделен пленник имаше белезници. През нощта допълнително им поставяха железни халки и на краката. От тях се образуваше непрекъсната верига, така че пленниците бяха като нанизани на връв. Ако се опитаха да избягат, трябваше всичките петнадесет мъже да се движат едновременно, но тогава щяха да се препъват в собствените си крака, защото веригата беше направена по толкова сложна система, че приличаше на лабиринт с хиляди ходове.

Изобщо не можеше да се разбере къде е началото и къде е краят.

Обикновено ловците на хора не използваха тази верига, но този път Рио не искаше да рискува. Възнамеряваше да представи на Дон Яго невредим целия плод на своята „работа“.

Какъв триумф само!

За това си мислеше Рио сега.

Но все още беше изпълнен с недоверие. То никога не го напускаше.

Защо през цялото време пленниците запазиха спокойствие? И то точно тези горди воини?

Едва ли щяха да се примирят със съдбата си просто така!

Нещо се мътеше. Но какво?

Рио даде знак на палача Мак Ноли да отиде при него.

— Какво мислиш за брата на предателя, за Масаро?

— Наблюдавам го през цялото време — отвърна той. — Създава размирици. Тук има нещо. Усещам го.

— Как смяташ? Ще посмеят ли да се разбунтуват?

— Не и открито. Прекалено хитри са.

— Но нещо са си наумили — каза Рио. — Чувствам го. Държат се дяволски спокойно.

— Като пред буря — ухили се Мак Ноли. — Не би било зле да ми създадеш малко работа.

— Знаеш, че на дон Яго това не му харесва. А и онзи Пако, когото обесихме преди две седмици, беше с болен крак.

— Дон Яго разбра, че е трябвало да го направим.

— Да, но този тук е здрав.

— Тогава му пусни един куршум. Провокирай го! Иди и го подразни, докато кипне. При първото мръдване му простреляй краката. След това аз ще го обеся.