Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

Кийнсбърг отново се разбесня. Но се овладя учудващо бързо.

— Кога можем да тръгнем, Лъо Берг? О, защо ли въобще питам? Нареди да оседлават приятелю! Трябват ми най-малко тридесет мъже. Може ли да се уреди това?

— Няма да мога да събера повече от двадесет конници.

— Няма значение. Да оседлават! Тръгваме след половин час!

Ги Лъо Берг беше човек, който никога не задава въпроси. Да получава и да изпълнява заповеди, това беше девизът му.

Той се спусна навън. Строгите му команди се чуваха по целия двор. Вдигна се страшна олелия.

— Какво си намислил, Патрик? — попита Мануела — Какво смяташ, че ще излезе от цялата тая работа? Не ти ли е ясно, че е клопка? Яго Манаскуа само това чака. Той ще те унищожи окончателно.

— Все ми е едно! — изфуча той. — Само още едно нещо искам да доживея! Искам да видя дяволът да лежи пред мен в прахта! Дори ако трябва след това да умра. Тогава смъртта би била удовлетворение за мен.

Той се смееше грубо и истерично. Сега вече бе в апогея си. Като бик, разярен до крайност.

— Бих искала да ти кажа нещо, Патрик — нерешително каза Мануела.

— Хайде, казвай бързо!

— Аз, аз ще имам бебе!

— Е и? — викаше той. — Но… Тогава, аз ще ставам още веднъж баща! Хей, това е добра новина! Тя ми харесва!

— Да, ти си бащата — промълви тя. Най-сетне, като че ли разбра.

— Ах, такава ли била работата! — засмя се той, но веднага стана сериозен. — Разбира се, ти имаш право. Наистина би могло да ми се случи нещо. Трябва да се погрижим за този случай. Ела с мен в канцеларията! Бързо ще напиша завещание. На теб и на нашето дете се полага половината от имуществото ми. Другата половина вече съм я завещал на Мария.

— Знам.

На един лист той написа последната си воля. Подобно нещо не му струваше ни най-малко усилие. Даде й завещанието и, изпълнен с надежда, каза:

— Няма да се стигне чак дотам. По пътя ще събера подкрепление. В пограничните райони има куп момчета, които ламтят за няколко бързо спечелени долара. Скоро ще имам малка армия, скъпа. Тогава ще изравня Манаскуа със земята. Така, а сега ми помогни да опаковам необходимите неща. Предстои ни дълга езда.

Половин час по-късно той яздеше на юг, начело на двадесет конници. Мануела гледаше отдалечаващата се кавалкада със смесени чувства. Усмихваше се странно и нежно гладеше корема си.

Може би щеше да е по-добре, ако не се върне. Тогава най-сетне щеше да има спокойствие и нямаше постоянно да я тормози с най-налудничави желания.

Той никога не би могъл да се промени. На такова нещо вероятно не е способен.

Беше говорила за това с Мария, когато двете останаха сами. Тогава тя й разказа защо вътре в себе си е прекъснала връзката с баща си и че никога повече не би могла да се върне в тази ферма, докато той е жив.

Мануела я разбираше. Тя самата също страдаше с този стар деспот.

Но какво щеше да стане с Мария?

Изглежда този Ласитър беше много хитър и безскрупулен кучи син.

Мануела беше израснала в благочестив мексикански дом. Затова постъпи така, както би постъпил всеки религиозен мексиканец в нейното положение: прекръсти се и започна да се моли.

Ласитър и Мария отново вървяха по следите. Повече от час бяха на път, а едва сега се разсъмваше.

Забелязаха как се появи един ездач върху петнист мустанг. Идваше точно срещу тях.

Беше ги разпознал, защото те яздеха мустанги от същата порода, а тях човек можеше да ги различи от голямо разстояние.

— Карло! — извика Мария зарадвана. — Какво има?

— Отиват към Сиера Сонора — съобщи Карло — стар, опитен боец. — Джим и Паул продължават да ги наблюдават. Разбира се, през цялото време се държахме на безопасно разстояние.

— Ще останеш ли с нас, Карло? — попита Мария. — Ти вече знаеш пътя. Съгласен ли си?

Тя погледна Ласитър въпросително.

— Имаш ли нещо против, Ласитър?

— Какво бих могъл да имам против него?

— Понеже в началото настояваше да яздиш само с мен.

— И сега бих предпочел същото. — Той й намигна.

— Карло няма да ни пречи — каза тя. — Нали, Карло? Ти винаги ще бъдеш на известно разстояние от нас.

— Това се разбира от само себе си, Мария.

— Колко голяма е преднината им? — поиска да узнае Ласитър.

— Днес сигурно няма да успеем да ги настигнем. Но през нощта вероятно пак ще лагеруват. А и каква полза, ако ги настигнем? Нямаме никакви шансове.

За съжаление той беше прав.

Ласитър също нямаше все още никаква представа, как би могъл да се противопостави на бандата.