Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

Не причисляваха към тях предателя Томас. Не го и погребаха със сачема и другите жертви на нападението. Занесоха го в едно скрито място, в малка странична котловина и го затрупаха с камъни.

Така вече не се виждаше нищо, което да прилича на гроб. Нищо не биваше да напомня за предателя. И името му повече нямаше да бъде споменавано. Така повеляваше законът на сенеките.

Те пристигнаха едва след обяд: Ласитър, светицата, двамата последни бойци от племето и Луа Мак Брайд.

Отдалеч разбраха, че идват твърде късно. Спряха конете и с горящи очи се взряха надолу към селото, обхванато от гробна тишина.

Лицето на Мария бе като изсечено от камък.

— Сънувах всичко това — каза тя. — Видях го в съня си, преди няколко дни.

— А защо не предупреди? — попита Ласитър.

— Вече бях тръгнала с мъжете — отвърна Мария. — Освен това се знае, че никой не може да избяга от провидението. По други пътища нещастието пак щеше да дойде при нас.

Сигурно имаше нещо вярно в това. Ласитър имаше подобно преживяване и затова не отмина с безразличие думите й.

Те се спуснаха надолу към селото.

— Къде е Масаро? — викаха всички един през друг. — Къде са другите бойци?

Мария им разказа случилото се. Отвсякъде я гледаха слисани лица.

Тя хвана Ласитър за рамото и се отдалечиха, за да могат да говорят необезпокоявани.

— Отново имам видение — рече тихо и беше видимо потресена. — Масаро и хората му вече са пленени от ловците на хора. Знам също кой дявол ги е изпратил. Само че не благодарение на пророческата си дарба, а го чух от Кийнсбърг. Става дума за Яго Манаскуа, смъртния враг на моя… на Кийнсбърг.

— Аз потеглям — каза Ласитър. — Веднага. Едва ли имат голяма преднина.

— Ще те придружа.

— Дума да не става.

— Не можеш да ми попречиш — каза тя решително. — Или ще ме изгониш като досадна муха?

Тогава той се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— Но само ние двамата. И трябва да си облечеш други дрехи. Панталон и обикновена блуза за езда. Имаш ли такива неща?

— Притежавам даже истинска рокля. С изрязано деколте. Да взема ли и нея? — засмя се тя.

Едва бе изрекла тези думи и лицето й отново придоби онзи одухотворен, отнесен израз. След това каза:

— Да, непременно трябва да я взема. Ласитър, току-що се видях в тази деколтирана рокля. Имах и револвер в ръката. Около мен се биеха мъже. Един от тях беше ти, Ласитър. Но всичко бе много разкривено. Изведнъж образът изчезна. Все пак има някаква връзка с роклята. Трябва да я взема, ела!

Тя го хвана за ръка и заедно изтичаха към къщата на сачема, където бе живяла. Там бяха личните й вещи, сред които и тази рокля.

Мария бързо се преоблече, смени индианския си костюм от кожа на сърна с джинси и каубойска риза. Махна също и екзотичната препаска от главата си и вместо нея сложи шапка.

Накрая закопча колана с пистолета. Ножът пъхна в един висящ от него калъф, но томахавката остави.

След това отново излязоха на мегдана.

Вече бяха оседлани два отпочинали коня.

— Небето да ви закриля! — каза стария Солумар тържествено и разпери ръце за благословия.

Мария дълбоко се поклони пред достолепния старец, а Ласитър последва примера й.

После скочиха на конете и потеглиха.

Луа седеше между двамата воини Виктор и Робърт. Може би и тя щеше да намери тук новата си родина. Ласитър й го желаеше от сърце.

Всъщност това бе само една мимолетна мисъл.

Това, което действително го занимаваше, бе Яго Манаскуа. Значи той беше дяволът, по чиито следи бе изпратен от бригада №7. А се ширеше мнението, че Кийнсбърг е престъпникът, който се занимава с лов на хора в пограничните области.

На това мнение бяха и мексиканските власти. По дипломатически път те помолиха Вашингтон за служебна помощ. „Повечето следи водят към владенията на Кийнсбърг“ — гласяха тайните сведения. С тази информация бе изпратен и Ласитър.

Как можеше да се обърка човек.

Яздиха до късно вечерта. Спряха да нощуват в една странична котловина. За първи път Ласитър беше сам с пленителната жена.

Всеки един от двамата знаеше за какво мисли другия. Нямаше нужда от много приказки.

Притегли я към себе си. Това бе една мълчалива и по тази причина, толкова сърдечна прегръдка. После се отпуснаха върху високо избуялата трева до един ромолящ поток.

Истински романтично беше под шумящите дървета, през чиито клони като неми свидетели гледаха луната и звездите.

Още по-голяма беше романтиката, когато Мария отиде гола до потока и се потопи до кръста в бистрата вода.