Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

— Мак Ноли, това е твоя работа.

Вик Мак Ноли, човек с мъртвешко лице, беше палачът на бандата.

Той влезе за малко между скалите и се върна с едно въже, на което вече майсторски беше направил примка.

Двама бандити развързаха престъпника и го заведоха под един издаден напред скален нос.

Мак Ноли хвърли ласото и закрепи края му на един голям скален къс.

Една от трите завързани жени започна да крещи.

— Не! Не! Не можете да направите това! Моля, моля ви! Оставете ми го! Оставете моя Хуанито! Сеньор Рио, моля ви! Смилете се! Оставете ми Хуанито…

Тя хленчеше, плачеше и молеше така, че можеше да трогне и камък. Но сърцето на Рио беше по-кораво и по студено, от който и да е камък. По-твърдо и от гранитна скала.

Хуанито беше поставен върху един висок около метър камък и Вик Мак Ноли нахлузи примката на главата му.

Слънцето на късния следобед все още силно прежуряше в сухата падина. В отчаянието си пленниците започнаха да се молят на глас.

Годеницата на Хуанито се бе хвърлила на колене и закрила с ръце подутото си от плач лице.

Рио застана зад нея, хвана я за косата и неумолимо дръпна главата и назад.

— Гледай там! — изръмжа той. — Всички, всички гледайте там! Искам никога да не забравяте тази гледка. Иначе вие, мръсна сган, никога няма да се научите да се подчинявате на господаря си! — Той огледа всички и продължи: — Внимавайте добре, никой да не затваря очи, амигос! Ако някой ги затвори, ще бъде следващият, който ще увисне. Кълна се!

Всички гледаха натам. Отвориха очи колкото можеха по-широко. Защото никой не искаше да бъде заподозрян, че не е гледал както трябва.

По бузите на повечето се стичаха сълзи, но никой не смееше да отмести поглед и на сантиметър от палача и неговата жертва.

Вик Мак Ноли протакаше, колкото може повече. Най-сетне ужасният край настъпи. За пленниците това беше като избавление. Те предпочитаха да се обърнат или да затворят очи, но Рио изръмжа с рязък глас:

— Оставате да стоите тук, както сте. До утре сутринта никой да не мърда от мястото си!

Това, което правеше с хората, беше повече от жестоко. Но в никакъв случай не изпитваше угризения на съвестта. Напротив, той обичаше такива зловещи сцени.

Рио отново се обърна към двете си метреси и сложи ръце на раменете им.

При този допир ги побиха тръпки, но те не дадоха това да се разбере. Беше ги страх прекалено много.

— Елате, кукли! — извика той през смях. — Животът продължава. Сега ще празнуваме.

Рио искаше да се върне с тях в оазиса, между скалите, но внезапно спря.

В края на падината се виждаше един ездач. Беше широкоплещест мъж, облечен в изискано, украсено със сребро, мексиканско чаро.

Той строго оглеждаше всичко наоколо.

— Необходимо ли беше, Рио? — кротко попита после, без какъвто и да е упрек в гласа. — Какво се е случило?

— Три двойки бяха избягали, дон Яго — отговори Рио. — Моите хора ги хванаха. Трябваше да накажа един от тях.

Дон Яго кимна одобрително.

— Всичко е наред, Рио. Но никога не бива да забравяш, че тези хора са най-безценното ни имущество.

— Знам, дон Яго — каза Рио и крадешком смигна на шефа си. — Предполагам, че искате да говорите с мен насаме. Сигурно става дума за нещо важно, щом сте тръгнали да ме търсите тук, в Сиера.

— Да, има важни новини — каза дон Яго Манаскуа, както гласеше цялото му име. — Ела и доведи тези двете.

Рио пусна голите робини.

— Вървете напред и пригответе ядене за мен и нашия господар! — заповяда той и двете голи красавици изчезнаха. Изглежда грапавата почва нямаше абсолютно никакво значение за босите им крака.

Рио хвана юздите на врания жребец на дон Яго като коняр и го поведе между скалите към своя бивак до извора.

Пленниците останаха с пазачите си в падината. Цареше призрачна тишина. Разбойниците знаеха какво дължат на шефа си. При него те имаха пълна свобода и можеха да водят разюздан, покварен живот. Необходимо бе само стриктно да изпълняват заповедите му и нямаше никакви проблеми.

Дон Яго Манаскуа приличаше на княз. Беше човек с изключително импозантна фигура, а освен това се обличаше и елегантно. По нищо не се забелязваше, че е яздил дълго време. Всъщност, това си имаше своята причина и Рио, дясната ръка на този дявол, я знаеше.

Дон Яго не беше толкова глупав да тръгне сам през тази необятна земя. Той винаги бе заобиколен от кавалкада ездачи, които постоянно го возеха в една лека двуколка, способна да мине и през най-трудния терен. В тази кола имаше и достатъчно чисти дрехи за могъщия господар, така че той по всяко време можеше да се наконти.