Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

— Какво чуваш, Пако?

Той наричаше всички мъже Пако. А жените — Пака. Никога не се беше опитвал да запомни някое име.

Пако се ослушваше напрегнато. Останалите пленници също бяха затаили дъх. Страхуваха се. Всеки от тях можеше да бъде следващият.

Тогава се чу тропот на приближаващи се коне.

Знаеха добре какво означава това.

Връщаше се наказателната експедиция.

— Е, Пако? — попита кратко Рио.

— Идват ездачи, сеньор шеф.

Рио заплашително се засмя. Доставяше му удоволствие да важничи така. Тези жалки креатури трябваше непрекъснато осезателно да чувстват безграничната му власт.

— Умно момче си, Пако! — издевателстваше той. — Как мислиш, кого водят?

— Шестимата бегълци ли? — попита Пако страхливо.

— Това са шестима жалки, мръсни предатели! — изкрещя Рио. — Повтори го Пако!

— Шестима жалки, мръсни предатели! — изстена Пако измъчено.

— Заради тях седяхте през целия ден гладни и жадни! — извика главатарят. — Мисля, че веднага ще им се отплатите за това.

Той им отправи убийствен поглед.

— Аз вече измислих нещо — продължи Рио. — Но ще го научите едва когато копелетата дойдат тук.

Обърна се и отново изчезна между скалите, където имаше извор с прясна вода и сянка. Там си беше устроил уютен бивак и бе избрал две жени, които трябваше да му правят компания.

Стояха там сгушени, като дресирани, съвсем голи. Така им бе заповядал Рио. Те бяха негови робини. Голотата им допълваше унижението, тъй като бяха беззащитно изложени на погледите и на другите бандити.

Докато ги наблюдаваше почувствува, че в него отново се надига възбуда. Те дяволски му харесваха. Странно, че едва днес му хрумна идеята по-отблизо да разглежда пленничките.

Струваше си! Младите мъже, на които принадлежаха момичетата, виеха от безсилен гняв, но не смееха да протестират. Знаеха, че след това ще бъдат жестоко наказани.

Момичетата се казваха Мария и Луиза. Вероятно щеше да ги задържи като свои метреси. Можеше да си позволи това. Чак когато им се наситеше, щеше да ги натика пак при другите в големия лагер на работниците, в който жените вършеха и най-тежката работа.

Мария и Луиза го гледаха покорно. И двете бяха с дълги черни коси, които скриваха гърдите им, ако ги срешеха по подходящ начин. Но големият шеф беше забранил това. Нямаха право да се прикриват и с ръце, защото тогава заиграваше камшика.

— Елате! — заповяда той. — Тъкмо има какво да видите.

Те станаха и погледнаха към дрехите си, които бяха малко встрани от тях.

— Не — каза Рио като се хилеше. — Така ми харесвате повече. А и мъжете ви ще разберат, че от днес нататък ми принадлежите. Е, не се ли радвате? Реших да ви задържа при себе си. Това означава, че ще бъдете по-добре от другите. Ще получавате хубава храна, а също и вино, ако искате. Само трябва да бъдете послушни. След няколко дни до такава степен ще ви дресирам, че ще отгатвате всяко мое желание по очите ми. А сега, хайде да тръгваме!

Те послушно тръгнаха в посоката, която сочеше протегнатата му ръка. Докато вървяха, трябваше да държат ръцете си кръстосани на гърба. Това беше една от заповедите, които Рио междувременно бе издал.

Като крачеше зад тях, погледът му се изпълваше с похот. Но още повече го възбуждаше мисълта за това, което щеше да се случи в горещата падина.

Когато стигнаха там, от север тъкмо се приближаваше група ездачи. Бяха хората, които Рио изпрати да заловят бегълците.

Мъжете яздеха в крак. Между тях се олюляваха пленниците. Трима млади мъже и три млади жени или момичета. Те едва се държаха на краката си. Единият от пленниците бе подкрепян от други двама. Той не можеше да стъпва на десния си крак. Лицето му бе изкривено от болка.

Ездачите спряха в средата на падината.

Пленниците се свлякоха изтощени в горещия прахоляк, а Рио, ръмжейки, вече издаваше своите заповеди.

Наоколо имаше достатъчно подходящи скали, на които да бъде завързан човек.

Но жестокият ловец на хора не се задоволяваше само с това. На някои от пленничките той заповяда да съблекат трите заловени жени. На мъжете им бяха свалени само ризите.

Тогава започна страшният съд на този жесток човек.

Най-напред тримата мъже бяха набити с камшик и то не от разбойниците, а от техните собствени събратя по страдание.

Бандитите ги гледаха и се смееха.

Измъчените мъже едва събираха сили да извикат. Бяха толкова изтощени, че само с подсъзнанието си разбираха какво става с тях.

Спътничките им плачеха, хленчеха и молеха за милост. И действително, след известно време босът кимна снизходително с глава.